Морещерската кула

Ничи бързо се предвижваше, когато изведнъж усети странна енергия на запад от нея. Незнаеше какво е но нещо и казваше да го провери. След 10 минути провиране между дървета, храсти, скали и какво ли още не стигна до една голяма поляна. Дърветата сякаш бяха израснали много на гъсто около нея за да я срият и това не се отнасяше само за тях: храсти, треви, дори и скалите бяха разположени по подобни начини. Когато огледа самата поляна забеляза, че на земята беше покрита с магически пясък и бял, и черен. Върху него бяха изрисувани гигански магически кръгове като някои от тях бяха големи, колкото цалата поляна!
- Какво е това - дори и Ничи никога не бе виждала подобно нещо.
След това усети и друго над поляната имаше разгънати магически щитове от всякакви видове. Единственото което премнаваше от външния свят беше светлина и въздух, всичко останало: вятър, дъжд, животни дори и самите растения ненавлизаха в нея.
-Хмм - каза Сестрата на мрака клякайки за да разгледа един участък от най големия магически кръг.- Покрит е със собствен щит. Като гледам май всички са.
След това видя плоска скала изправена в другия край на поляната. Щом се приближи видя че не нея е написано : Начин на употреба:1 прочети инструкциите; 2 бъди сигурен, че знаеш какво правиш; 3 внимавай де не умреш; 4 непипай пазачите; 5 просто задействай магията.
- Какво ????!!!!???? - в това нямаше никакъв смисъл, но видя че след надписите имаше отпечатък на ръка. - Еми каква пък толкова - каза тя и докосна мястото с ръка.
Изведнъж всичко започна да се тресе. След няколко секунди спря и Ничи забеляза че надписите по камъка се изтриват. На тяхно място се появи карта на света с една светеща точка в Ранг'Шада - нястото където тя се намираше в момента. След това скалите около поляната започнаха да си сменят формата. 10 от двадесете скали взеха форма на войници, а останалите взеха форма на големи каменни зверове подобни на кучета като един от тя бе достатъчно голям да го яздят. Последното нещо което тя видя да се променя беше че един камък се бе появил в центъра на полето от пясък на него бяха забнучени два меча: черен и бял.
Тя понечи да помръдне но чу познат глас:
- Здравей Ничи какво правиш тук?
- Артър!!
- Ооо. Изненадана си да ме видиш. Хахахахххааааааа, мислеше че Пазителя ще ме задържи? Еми неможа, в интерес на истината в момента аз съм този, който го задържа - каза й той и й се усмихна.
Ничи усети как трепери от страх!!! Това нямаше как да е възможно та той беше само дух.
- Артър. Кой точно си ти? Или по-скоро какво си ти - каза му тя с настоятелен тон успяла да превъзмогне убииствената аура на духа.
- Аз съм просто дух - каза й той - който има малка задачка за теб. Виждаш ли мечовете?
- Да - отвърна просто тя.
- Добре. Вземи ги с теб. Единия е заредин с субстрактивна а другия с адитивна магия. докато ги имаш и двата ще можеш да контролираш "пазачите" - каза той и посочи каменните създания - ще откриеш че са доста полезни.
- Защо го правиш?
- Нека само кажем, че чрез теб ще ги изпратя на някой друг, но до тогава са на твое разположение. Приемаш или не?- попита я той със зловещ глас и поглед сочещ че няма да чака дълго.
Това беше опасно и Ничи го знаеше, ако направеше грешна стъпка щеше да умре.

- Рик чу ли нещо - попита Джеймс.
- Ооо да- отвърна изповедника и извика: Излез знем че си там.
Откъм едно дърво се показа момичето което бяха видели когато омъгьосаха дневника на Артър.
- Името ми е Ферила Валенкор - каза тя леко и се поклони - искам да ви помогна.
- Защо ти е да ни помагаш - не се здържа Мимия.
- Нека просто кажем, че го правя по лични подбуди. Артър ми каза, че брат му би позволил ако го попитам. Прав ли е бил?
- Рик сега каво ?- прошепна му Кейлън.

Рик остана на място, без да казва нищо или да помръдва. Беше сложил на лицето си маската на изповедник, не издаваше никакви чувства. Очите му огледаха Ферила от главата до петите, а после се замисли върху думите й. Затвори за момент очи и заговори.
-Ще ти кажа да, ако първо ми отговориш на един въпрос. Но знай, че ако излъжеш... - просто замълча.
-Питай! - каза уверено тя.
-В морещерската кула, има книги с пророчества. Сестрите ги изучават. Чела ли си ги?
-Да, знам повечето от тях, както и как се тълкуват повечето от тях!
-Добре тогава. Ще ти кажа нещо. Когато копието на кентавъра достигне първата звезда при второто пълнолуние, ще се случи голяма промяна. Какво означава, какво знаеш за него.
Момичето се замисли за момент, изглежда се мъчеше да си спомни нещо.
-Чувала съм го. Сестрите се опитаха да разберат кое е правилното разклонение. Пророчеството е много заплетено, има стотици фалшиви разклонения. Ала опитите на сестрите се провалиха. Както и да е, Второто пълнолуние е след три дена. Копието на кентавъра се намира в Ебинисия. Артър ми обясни за него. Но има и още нещо, друга част от пророчеството. "Тогава По-големият от двамата ще се откаже от силата си, за да се срещне с Забравената от всички в Отвъдния Свят." - замълча за секунда и продължи. - Ничи ще се опита да вземе копието.
-И тогава аз ще се откажа от силата си, за да се срещна с нея в отвъдното. - продължи Рик, като не смееше да погледне никого.
Всички го погледнаха с изненада. Какво бе казал току що...
-Какво говориш, Рик? Това са глупости. - възрази Кейлън.
-Напротив, точно това гласи пророчеството. По-големият от двамата - това съм аз, по-голям съм от Артър.
-Но тогава Д`Хара ще остане без Господаря Рал, връзката на хората ще изчезне и те ще се пръснат. - рече Мимия
-Напротив, Скал притежава магия. Ако аз загина, той ще заеме мястото ми.
-Но аз не знам нищо за това как да управлявам... - тихо каза белокосото момче.
-Тогава аз ще те науча, обиколил съм много места, а и често наблюдавах Артър как си върши работата.
-Не, не става. Ти няма да умреш.
-Достатъчно! - каза русият изповедник. - Ферила, щом искаш можеш да се присъединиш към нас. Но първо трябва да говоря с Артър. Скал, имаш ли нещо против да ми помогнеш?

Рик стоеше седна на магьосническия камък на Артър, а до него на земята стоеше Скал. И двамата бяха със затворени очи, съсредоточени. В главите на двамата беше образът на Артър, искаха да го извикат. Изведнъж въздуха около тях започна да бучи, всичко се завъртя , светлините играеха и правеха различни образи. След миг във въздуха се появи едра фигура на мъж, със светла руса коса, сини очи, беше облечен със светли дрехи. Това не беше Артър. Той не бе дошъл. Това бе някой друг.
-Я, Виж ти, Рик Рал, моят правнук. А това кой е, прилича на другият ми правнук Артър...

Мимия си пое дълбоко въздух,който искара на пресекулки.Това,което и беше казал този Мрачен Рал я изплаши.А съзнанието и се обърка.Сега на него ли трябваше да повярват?С какво той би им помогнал освен да ги предопреди?И най-важния въпрос беше:Защо би го направил?Да не би да имаше някаква полза от цялата тази работа?А ако му повярваха тогава кой щеше да им бъде врагът?
Момичето потрепери.Дори неискаше да си спомня тези си въпроси.Токова много тъмнина се беше насъбрало,че накъдето и да се обърнеха някой искаше да ги залови и унищожи.Сведе поглед и продължи да трепери, но на лицето и оставаше непроменено.
-Ти каза гневът и.Следователно е жена или момиче.Дори може да е дете.И ако приемем,че сме ти повярвали би ли ни осведомил срещу кого трябва да се борим?Защото не ми се вярва да не знаеш.
Предизвика го тя.

Мрачния Рал изгледа Мимия от високо с очи все едно ще я разкъса, при което тя инстинктивно се отдръпна назад.
- Мислете си какво щете - каза той без чуства.- по съм заинтригувам от него - допълни и посочи Скал.
- От мен?- прошепна момчето на Рик.
- Не му обръщай внимание. Той е само призуван дух - беше отговора на изповедника.
- Хммм. Трябва да се връщам - заяви Мрачния Рал -, но това не е последния път, когато се въждаме.
След това изчезна. Всички мълчаха известно време. След това Скал се обърна и отиде до раницата на Артър и извади една книга. След това затърси нещо:
- Изглежда вече е в нашия свят - каза момчето - съдейки по книгата.
- Хмм. Възможно - потвърди Джеймс.

След няколко часа дебати и разговори решиха да продължат. В цялата обстановка имаше нещо нередно. Всичко бе прекалено спокойно. Но пък това се харесваше на Скал. Така беше по-лесно да се грижат за Елизабет която още беше в безсъзнание. След известно време се чу шум от храстите.

Джеймс запрати малко сгъстен въздух към храстите, но той сякаш потъна в нищото. Там имаше нещо. Мимия също направи магия, но и нейната нямаше ефект. Тогава Ферила вдигна двете си ръце и произнесе нещо на древен език, непознат за останалите от групата. След миг храстите бяха заобградени от огромна черна сянка. Няколко жени изскочиха, бягайки в различни посоки. Морещицата и Скал пресрещнаха първата, Елъди заби агиела си във врата й и тя падна на земята, гърчейки се, а Скал я удари силно, карайки я да изпадне в безсъзнание. Варан и Ерик успяха да нанесат големи поражения на втората сестра, а Кейлън я хвана за гърлото. Последва гръмотевица без гръм, тя й пренадлежеше. Останалите две сестри бяха хванати от Ферила и Рик, който също я изповяда, и Джеймс и Мимия.
Сега имаха една мъртва сестра, една в безсъзнание и две изповядани.
-Какво ще правим с тях? - попита Мимия.
-Ние с Кейлън ще разпитаме двете сестри, а вие се погрижете за другата. - след тези думи Рик хвърли поглед към червената кожена пръчка, висяща на верижка на ръката на морещицата.

Двамата изповедници се заеха с двете сестри на мрака.
-Кои сте вие?
-Както пожелаете!Сестра на мрака Еклерия, Сестра на мрака, Лили. - отвърнаха двете жени.
-Какво търсехте тук? - безразлично попита Кейлън.
-Следихме ви, заповеди на Господарката Ничи, Господарке! - пордума по дрепната от двете.
-А защо? - попита раздразнено Рик.
-Незнам. - казаха и двете в един глас
-Къде я видяхте последно?
-Незнаем. - повториха отново те.
-Сигурно са под влиянието на някаква магия. - заключиха двамата изповедници накрая. - По-добре да видим как върви при останалите.

-Как вървят нещата с третата сестра? - попита русият изповедник.
-Зле, не можем да я пречупим, просто казва, че не знае. - отвърна Ферила с тъга на лицето.
-И при нас е същото. Трябва да са под влияние на някаква магия, няма как иначе да не се подчинят на изповедта. Ще можете ли да развалите магията?
Маговете вдигнаха ръце и над сестрите. Вгледаха се в тях за момент и рекоха:
-Съжалявам, но няма да успеем. Не е някаква проста магия , а магия в кръвта им - магическа отвара, субстрактивна магия. Няма да успеем.
-По-добре да тръгваме! - предложи Скал. - Преди полунощ ще сме стигнали в Ебинисия.

Групата остави сестрите завързани за няколко дървета със специални върви, които извадиха от раницата на Артър, подтискащи магия от всякакъв вид. Бяха решили че това става за временно решение. След няколкото часа спокойствие бяха прекъснати от силна буря. Нямаше как да пътува в нея. Вятърът и дъждът бяха изключително силни и непозволяваха нормални движения. А някои от по леките членове на групата( предимни Скал, Мимия) едвам се крепяха на седлата си. Рик се огледа и забеляза огромен хралупест бор. Изглеждаше достатъчно голям да се поберът всички вътре.( Това ще е едно голямо дърво ). Щом го стигнаха веднага направиха "легер" и се приютиха вътре, оставяйки конете завързани отвън. След като запалиха огън и сложиха да се прави нещо за ядене всички някакси се успокоиха. След като импровизираната супа стана готова и всеки си сипа Скал каза:
- Някой да знае интересни истории?

-Определено.И то много със главно М!
Изписка в ентузиазъм младата чародейка.Само при мисълта за разказванев на истории ентузиазма и се повиши многократно.За нея това беше голям адреналин.
-Каква история искате да чуете.Мога да ви разкажа за магьосници,върколаци,вампири,духове,зомбита,ездачи на дракони,за обикновенни хора също така и за други същества,но и зависи от историята,която искате да знаете.Дали ще е поучителна,страшна и тям подобни.Ама най-добре е да ви разкажа най-интересната според мен.
Момичето се настани удобно край огъня и измагьоса на всеки по едно одеяло.После погледна лицата на всички и се усмихна.
-Така.Преди милиони години когато бог изгонил от рая Луцифер,той поднал на земята върху някакав остров където бил прокълнат да обитава.Така всяка година на една и съща дата той убивал хората за да оцелее и за да се забавлява.Но мълвата се разнесла сред хората и те постепенно започнали да напускат родното си място за да предпазят себе си и семействата си от звяра.Но с течение на времето хората се променили.Поколенията са се сменили и почти не се спомняло какво се е случило преди-в миналото.Писанията и легендите замрели,а острова се превърнал като място за туристи на младите като мен.Не че вие сте възрастни ама като си на почти 18 живота ти се струва като едно приключение и постоянно трябва да се доказваш.И така да се върна на историята-чу се как огъня пука в импровизираното огнище,а навън все така силно валеше.-И тогава се появили някакава групичка младежи които реши да се настанят отново на острова.Да дкажат че това митично място не е толкова страшно колкото го описват и че острова е едно тихо и спокойно място за живеене.Така те трагнали натам.И когато пристигнали на острова се настанли в импровизиран лагер като нас.Но тогава докато стояли и вечеряли те чули някакав шум.Първоначално излезнали 2 момчета,които за ужас на всички започнали да крещят нещо неразбиращо.Тогава излезнали и останалите.А пред тях стояла фигурата на падналия ангел.Той бил много висок и едър.Всичките останали като вкаменени и незнаели как да реагират.Затова следващите няколко жертви на отмастителния ангел умрели бързо и безболезнено.Но останали четирима,които се опитали да се спасят.Разбирасе този късмет не ги споходил,а те просто си направили смъртта мъчителна и болезнена,която те карала да се молиш да те убият по-бързо.Така приключил техния живот.Все още се носят различни слухове около тяхната смърт и за това какво е станало след това.Но според мен Острова все още е обитаван както от техните неспокойни души,които не са преминали в отвъднто така и от ангела.Гадна работа.
Довърши си историята момичето.После погледна отново към игривия огън и го измагьоса да танцувад под формата на някакви човечета.После отново заговори:
-Лично аз предпочитам да чувам истории с щастлив край.Ала те са прекалено малко.

След изсторията на Мимия всички млъчканах, може би заради чутото или просто нямаха точна тема за разговор. Любопитни погледи започнаха да ширят насам-натам търсейки подходяща мишена. Накрая всички се спряха върху Рик.
-Каквоо? - попита той в недоумение.
-Разкажи ни история! - казаха Скал и Мимия като малки деца, които очакваха своята приказка.
Той въздъхна леко отегчено и се загледа в огъня.
-Когато се обучавах в Магьосническата кула в Ейдиндрил, магьосниците честа разказваха разни истории. Една от тях беше къде се намира Шакая, инструментите на сътворението. Както знаете с тяхна помощ магьосникът Мерит е създал първият изповедник, Магда Сеарус. Често казваха, че знаят местонахождението на древните предмети, но никога не споделиха откъде го знаят и дали е вярно. Както и да е. Историята беше, че мъж на име Саймън работел за някакъв заможен благородник като миньор в мина някъде в Ранг`Шада, на север от Агаден. Докато копаел за злато, Саймън се натъкнал на Шакая, но тогава той не знаел на какво е попаднал. Скрил ги в дома си, ала скоро започнали да се носят различни слухове, че някой ги е намерил, и той бил принуден да им намери друго скривалище. Но скоро бил убит от някакъв магьосник и те попаднали в неподходящи ръце. И така Шакая попадали в ръцете на мнозина, но повечето от тях били убити от опитите си да овладеят силата им. Накрая били скрити някъде в Дивото, магьосниците твърдяха, че знаят точното място, но не благоволиха да ми го кажат. Не знам дали е вярно, може да са си измислили историята.
Шумоленето на вятъра продължаваше да се чува, но изглежда бурята не бе толкова силна, колкото преди. Вечерята им бе вкусна, все пак бяха доста гладни, но бяха използвали повечето от храната, която имаха. На следващия ден им ес отдаваше възможност да презаредят запасите си в Ебинисия, но дотогава трябваше да използват наличното.
-Е, някой друг да има желание да разкаже нещо?

- Ами - започна Скал - поради факта, че нямам почти никакво спомени немога да ви разкажа история, но ще ви разкажа един от сънищата си. В началото съм пред огромен дворец. Високи кули, стени и красиви паметници. Има много пътеки и всяка води на някъде. От всички тях една има красив пурпурен цвят, сякаш е създадена от рубини. Тръгвам по нея и колкото повече вървя толкова повече имам чувството, че всичко около мен е изчезнало и се намирам в пълен мрак. Само пътеката от пурпур ме ведо напред. Скоро сред цялата подтискаща тъмнина напред по пътя се вижда бяла врата. Изваждам странен ключ, направен от бял магьоснически пясъм. На самата врата няма ключака, но ключът влиза в нея и тяс се отключва. Следва коридор осветен с факли и защитен от магически щитове на една ръка разтияние. След стотиците щитове има врата, която води до стая пълна с големи статуи. Щом прекрачвам прага те ме нападат. Битката трае дълго и е изтощително, но продължавам без да си почивам сякаш нещо ме е обладало и след още много препядствия стигам до последната бариера. Казвам някакви думи на неразбираем език и след това се отваря дупка през която минавам. И там на един пиадестал виждам предмета, който търся. Щом се приближавам поглеждам надясно и виждам огледало, но непоказва мен, а дигура по-висока от мен, облечена в черно и носеща черено наметало...
- И после - попита Мимия.
- Хмм. После се обръщам и правя магическа бариера. Никога не съм виждал подобна( не че съм виждал много)- прошепна тихо Скал- но усещам неизмерната и сила. Накрая излизам от стаята и всичко изчезва. Тогава се събуждам.
След това момчето се облегна стената на бора и се чудеше дали някой няма да разкаже друга история или е по-добре да се наспи. Но Скал знаеше че нещо ще се случи. Лявата му ръка го болеше, а това не вещаеше нищо добро. Но небеше готов да каже на останалите.

Рик се облегна на "стената" на техния подслон и се замисли над пророчеството. Все още не можеше да осмисли добре думите, те го караха да бъде готов да се впусне в битка всеки момент. Имаше нещо, което караше всяко косъмче по тила му да изтръпне, нещо което не му позволяваше да мисли за нищо друго освен това. Историите бяха успели да отвлекат вниманието му за момент. Чуваше, че останалите разказват някакви истории, които са чули из пътешествията си или дори такива, които са ги сполетели.
Знаеше, че има нещо от пророчеството, което той не знаеше. И въпреки това не можеше да гадае на посоки, нямаше да успее да разбере нищо повече. Ако Артър беше с тях щеше да им подскаже с нещо. Всъщност къде беше той? Бяха се опитали да го извикат, но на негово място се появи Мрачния Рал. Колкото и странно да бе, той им беше помогнал...или ги беше излъгал. Нямаше как да разберат дали казва истината. Какво би спечелил ако ги излъже? Но пък и какво щеше да загуби? Въпросите без отговор се редяха в главата на русият изповедник.
Точно тогава дойде просветлението като гръм от ясно небе. Ала щеше да е много рисковано, а и нямаше гаранции че ще е успешно. Засега трябваше да го задържи за себе си, а на следващия ден можеше да го сподели. Но пъво трябваше да е сигурен как са разположени бариерите в Ебинисия.
Внезапно дъждът спря, а небето бързо започна да се прочиства от сивите облаци. Каква изненада, дори повече от очакваното.
-Може да е магия! - бързо рече Мимия, която току що се бе върнала вътре, беше мокра, въпреки защитите си.
-А може би не, не можем да сме сигурни. Знам, че се случва нещо нередно, но не мога да определя какво и къде. Сигурен съм, че и вие го усещате. Важното сега е да се движим заедно и да стигнем възможно най-бързо до Ебинисия. - отсече веднага Рик.
Започнаха да се хвърлят объркани и несигурни погледи, затова той побърза да допълни.
-Не ви задължавам да идвате. Още от самото начало не ви задължавах, който дойде сега, това е по-негова воля. Дори Артър да беше жив и да беше тук, пак не можеше да ви задължи. Стигнахте дотук, сега решете дали искате да продължите. - след това взе раницата си и излезе от хралупестия бор, като започна да крачи из влажната, кална земя, посипана с зелени борови игрички, заедно с коня си. Заобикаляха го високите вековни дървета, които вероятно са били там преди десет години и преди двайсет...
Продължи да ходи сам заедно с животното от дясната си страна, държейки го за юздите. Не се обръщаше назад и не знаеше кой от групата е тръгнал след него, ако дори някой го беше направил. Не след дълго пред него изскочиха стените Ебинисия, извисяващи се високо над него. Най-накрая бе пристигнал.

Варан беше полегнал, доколкото бе възможно и слушаше разказите. Всичките бяха доста интересни. Той от своя страна не разказа нищо. Не защото не знаеше истории, просто не го биваше да разказва (също и пее фалшиво). А и го мързеше. ..
Дъжда спря, а Мимия се върна.
- Може да е магия - рече тя
- Може, а може и да не е - отвърна Рик. - Трябва обаче да стигнем колкото се може по- бързо до Ебинисия. Не сте длъжни да идвате, ако го сторите, ще е по ваш избор. - С тези думи изповедникът си взе багажа и излезе.
Неподвластният взе раницата си и се изправи.
- Аз ще отида - заяви той и излезе. Отвън погали 2-3 хъти Вихър - черният му жребец и го поведе за юздата след изповедника в посока Ебинисия..