Ебинисия - призраци от миналото.

Продължение от


Рик най-накрая се обърна и за негова изненада всички бяха там.
- Трябва да спася Омидбис - каза тихо Елъди.
- Няма как да се върна към скуката - извика Мимия а Джеймс не каза нищо, само се усмихна.
- Няма как да те оставя в този момент - каза Кейлън.
Останалите и те казаха по нещо но той не им обърна внимание, а се съсредоточи над Скал. Горкото момче още носеше момичето с него и не бе мигвало от няколко дена.
Стражите по вратите веднага ги отвориха щом видяха Рик. И дори незадаваха въпроси за групичката. Докато вървяха всички се покланяха на Рик и отстъпваха от пътя.
- Доста си известен - каза Мимия и се засмя весело.
- Трябва да са научили за смърта на Артър. В миналото нямаше да посмеят да го направят, направо щяха да скрият - отвърна мрачно Рик.
- Не ги мисли - каза му Кейлън.
Продължиха разговорите докато стигнаха двореца. Но там вместо веднага да отидат при мистериозния предмет Рик им показа стаи, в които да си починат малко. Никой нямаше против.

След като всички си бяха по стаите Рик отиде в бившата стая на Артър. Беше както си я бе представял изповедникът. Навсякъде висяха различни оръжия, свитъци и всевъзможни предмети. Масите бяха затрупани с докоменти, книги, чертежи и кристали във всякакви цветове. Това бе нормално за Артър. Щом се сети за него Рик падна на колене и зарида. Колко пъти му се бе карал да подреди стаите си. Където отидеше по-младия брат винаги имаше беспорядък. После се повдигна и погледна двора през прозореца. Колко пъти бяха играли в тези дворове, когато дойдеха тук. Най - накрая Рик изгуби цялата си защита и плачът изби на лицето му. Нямаше го! По-малкия му брат беше изчезнал. Рик се беше провалил като по-големия от двамата и позвали на Артър да умре. Досега нямаше право да се отдаде на тъгата си, но сега беше сам и нямаше кой да го види. И той се отдаде на тъгата си в самотната стая. Без да забележи женската фигура, която го гледаше с тъжни очи от тъмния коридор. Някрая тя реши да го остави сам, за да му даде нужното време насаме.

( аре сега имате право да си починете и да понапишете какво правите в свободното си време )

Времето течеше бързо, минутите минаваха една след друга, а Рик продължаваше да стои в стаята. Най-накрая реши да излезе и да хапне нещо. Сложи маската на изповедник сякаш нищо не се е случило и се запъти към вратата. С изненада забеляза, че е отворена. През цялото прекарано време вътре е била. Ами ако някой го е видял?
Излезе внимателно като внимателно огледа коридора и след като се увери, че няма никой, се запъти към кухнята. Предполагаше, че и другите са настанени на този коридор, вероятно си почиваха на удобните легла. Просто продължи да крачи из самотното помещение, без да обръща някаква внимание на високите картини на стените. Като малък им се бе възхищавал, но после бе забелязал, че тези в Народния Дворец са по-големи. И все пак някои от портретите бяха сходни.
Докато слизаше по виещите се надолу искрящи до блясък стълби, го пресрещнаха няколко Галеански войници.
-Господаря Рал, Господарю Рал, трябва да ни помогнете.
-С какво? Какво се е случило? - попита в недоумение Рик.
-Както знаете, нашата кралица не е в страната, а възникна проблем. Не искахме да ви тревожим, но нямаше към кого да се обънем.
-Какъв проблем? - побърза да попита той.
-Някой се е опитал да проникне в съкровищницата. Но нашите войници са умели и си разбират от работата и са успели да го хванат.
Изповедникът остана вгледан в сериозните лица на мъжете. Не можеше да повярва на това, което чуваше. Възможно ли бе някой да се е опитал да влезе, за да вземе предмета. Нямаше време да си почива, трябваше да провери какво става.
-Добре тогава, заведете ме при него.
-При него ли? Простете, Господарю Рал, но тя е жена. - и леко се отдръпнаха назад.
-Сестра на мрака. Трябваше да се досетя... - промълви тихо той, като тръгна след войниците.
Те зявиха надясно и тръгнаха през тесен коридор, който водеше към градината зад двореца. Оттам се запътиха към подземията, къде се намираше съкровищницата.
-Войниците ви разбраха ли как е стигнала дотам? Има ли съучастници?
-Не каза нищо, дори не беше въоръжена. Изглеждаше като просякиня.
Рик продължи да ходи, като леко забави крачка. Беше се замислил над това, което знаеше. Не познаваше разположението на Ебинисия идеално, но знаеше как да се ориентира. Откъде една просякиня щеше да знае къде се намира съкровищницата и как да стигне до нея.
След няколко минути лутане из тъмните коридори на подземията, стигнаха до едно малко помещение, в което имаше няколко килии. Само в една от тях имаше някого, женята, опитала се да влезе в съкровищницата. Тя стоеше в ъгъла, паднала на колене и сякаш се молеше. Беше облечена в мръсни дрипи, а лицето й бе покрито с качулката, на изпокъсаното й наметало.
-Имаш посетител! - каза един от пазачите и се приближи, за да отвори на Рик да влезе.
Трябваше да е внимателен, ако това бе сестра на мрака вероятно щеше да използва магия срещу него. Но защо не бе използвала срещу войниците.
Дебелата врата бавно се отвори, като издаде разрязващ звук във въздуха. Изповедникът влезе вътре ,като гледаше право в жената. Бавно се приближи и каза:
-Как се казваш? - гласът му звучеше строго, сякаш очакваше отговора веднага. Не получи отговор.
-Защо се опита да се продъкнеш в съкровищницата?
Тя продължи да мълчи. Знаеше, че така няма да получи отговори. Трябваше да използва силата си. Направи няколко крачки към нея, като вдигна дясната си ръка във въздуха, насочена към жената в дрипи. Щом се приближи до нея тя леко вдигна глъва като каза с дрезгав глас:
-Господарката ми те очаква. Имам малък подарък за теб. - тя леко повдигна ръката си към крака му, но беше твърде късно. Рик беше впуснал силата си. Глухият звук на гръмотевица без гръм накара всички да ес отдръпнат. Тя беше под негов контрол.
Ала вместо обикновената фраза на вярност, се чуха звуци на болка, жената започна да крещи. Морещица. Магията на изповедниците действаше така само и единствено на морещиците. Тогава забеляза червената кожена пръчка в ръката й. Канеше се да я използва, но изповедникът я бе изпреварил. След миг крясъците спряха, жената бе мъртва.
-Отнесете я, махнете я оттук. Била е примамка, или е била изпратена да убие мен или някой друг. Знаели са, че ще умре. Не трябва да позволявате никой да приближи до съкровищницата. Трябва да удвоите охраната.

Варан влезе в отредената му стая. Светлосини стени, по които бяха окачени няколко картини с пейзажи. Младият мъж отиде в прилежащата към стаята баня, която беше с кафеви плочки и се изкъпа и избръсна. След това се върна в спалнята и се пъхна в лилавите чаршафи..
Няколко часа по - късно
Сънувах такъв хубав сън - измърмори Варан и стана. Облече се и излезе от стаята. Тръгна по коридорите. Искаше да поразгледа. Вървя известно време из коридорите, без да срещне никого. Успя и да се отбие до кухнята и си похапна варени картофи, намачкани и с масълце....А сега чу стъпки в коридора и тръгна натам да провери...

Момичето се настани в стаята си.Първата и работа беше да се изкъпе и наспи.В последно време това удоволствие,което сега получиха не им идваше толкова лесно.Постоянно спяха на твърда почва и най-много да се измият в някое езеро,където водата е ледено студена.А сега имаха меко балдахиново легло и топла вода,която да сгрее костите им.Пълен разкож.Унесена в тези мисли и се дощя да се пораздвижи и в район където има и други хора освен тяхната малка групичка.Затова облече някаква рокля която и допадна и набързо излезе от стаята си.Докато леко тичаше по коридорите забеляза някакви стражи и нищо повече.Не и се занимаваше с различни спорове затова излезе от огромната сграда и отиде при селяните.От там се чуваше музика-лека и приятна.С леки стапки отиде при танцуващите и ги загледа.Бяха някак весели и сред тези мрачни времена.Забавляваха се като не споменаваха за неволите си.Струваше и се някак нереално.Дотолкова беше свикнала с мрака и тъмнината на този лош свят,че забравяше малките неща,които ни правеха щастливи.Като надеждата и очакването.И макар да знаеше,че това не е дотатъчно пак се усмихваше.Тогава някой зад нея я блъсна и тя политна напред.Няколко души я спогледоха ,а след това я поканиха при себе си.Когато Мимия седна и наляха чаша с някакво тъмно вино,което тя изпи много набързо.Накрая когато и тя се почуства развеселена попита някакъв мъж до себе си:
-А,какво празнуваме?
-Роди ми се син!-извика мъжа и си вдигна чашата.
Няколко души също си вдигнаха чашите и извика силно за поздрав към това събитие,а същевременно музика се смени.Пуснаха нещо по игриво и чародейката се засмя.Стана от мястото си и се включи в танците.Веселеше се с хората като забрави собствените си грижи и изведнаж се сети нещо:"Ама и аз днес имам рожден ден!".Тогава се засмя.Сега за днея беше двоен празник и щеше да празнува до сутринта.

Скал стана от леглото и се огледа. Вече беше свикнал с кошмарите. После отиде до другата стая да провери как е Елизабет. Изглеждаше както преди без никакви признаци на живот. Остави я, излезе от стаята и отде да се изкъпе. Което му подействамного освежеващо. След като се обече реши да се поразходи. Коридорите му се струваха някак си познати. Вървеше през тях минавайки покрай придворни, стражи и дори някакви надменни аристократи. След извесно време стигна до изхода и излезе. Навън беше приятнои сравнително прохладно. Щом излезе тръгна по една от улиците после сви по по-малката. Хората бяха радосни, без да придават на проблемите си много шум просто се веселяха. Наместа намири няколко шумни кръчми, но реши да ги подмине. След известно време стигна до висок паментник, но нямаше как да знае на кого е. С малкото му знания. После видя че някакви деца се бяха качили на паметника и тъкмо се канеше да ги помоли да слязат когато едното се подхлъзна и почна да пада. Момчето реагира светкавично и хвана момчето използвайки въздуха. Децата тръгнаха да бягат, но спасеното дете нямае този късмет. Скал го дигна за яката, спирайки го от подобни действия.
- А ти къде отиваш - каза му тай със строг глас.
- Амии аз то такова, аз .... мислех да се прибера! Да мислех да се прибера - започна да казва момчето. Речта му беше малко накъсано от страх.
- Ооо така лииии - каза той страховито и момчето протръпна - може би трябва да дойда с теб и да разкажа на родителите ти какво си правил - каза той радвайки се на факта че детето още не е разбрало че се шегува.
- Оо не, само това не ще ме накажааат. Моля т... - започна да казва но изведнъж тупна наземята понеже Скал го пусна.
- Спокойно - каза той и го потупа по главата - няма да те издам. Но трябва да внимаваш повече. Ако небях днес тук можеше да стане сериозно.
- Добре - каза то и сведе глава.
- Ахх аз май по-добре да тръгвам. АА вярно заповядай - каза Скал и подаде няколко жълтици на момчето. - Жълтиците са колкото деца бяхте тук. Дай на всяко по едно и за теб задръж едно и им кажи да внимават повече. АА и ако ги задържиш и не им ги дадеш ще станат на листа все пак са омагьосани.
- Сериозно - каза момчето гледайки монетите, но щом повдигна глава от белокосия маг нямаше и следа.
Детето хукна към дома си.
" Хммм къде ли да отида ".Чудеше се Скал когато видя Мимия! Изглежда се веселеше заедно с някакви хора празнуващи нещо. Щом го видяха че ги гледа Мимия им каза нещо и излезаха от кръчмата и хванаха Скал и го вкараха вътре слагайки го на масата им. Щом ги огледа Скал видя че всички са пиинали дори и Мимия. След малко единия от мъжее вдигна чашата си и заяви:
- Днес имаме два повода за празнуване. Новороденото ми дете и рождения ден на младата ни приятелка. Наздраве. - каза той и всички отпиха от чашите си.
След малко сервитьорката донесе още алкохол на всички, а на Скал донесе огромна халва с бира. Мъжете видимо го насърчаваха и накрая той прие и започна да празнува с тях." Дано само можем да ходим после" мислеше си той, но накрая реши че няма смисъл да го мисли.

Рик побърза да излезе от подземието на двореца възможно най-дълго, нещо там го караше да стои далеч, въпреки че беше просто няколко стаи под земята. Щом се озова в двора забеляза, че яркото слънце е заменено с безмълвната луна. Бледата й светлина осветяваше част от пътищата, но се срещаха и няколко фенера, запалени от прислугата. Докато прекосяваше сенчестата пътечка сред зеленината, не срещна никого. Черните стени на замака го гледаха злокобно, примамваха го. Опита се да не обръща внимание на околността, а просто да продължи напред.
Не след дълго забеляза, че е тръгнал по друга, непозната пътека. Дърветата, статуите около него, не ги бе виждал преди. Внезапно се обърна назад, подтикнат от странен звук наподобяващ смях. Имаше ли някой там? Реши да продължи напред, но извади един кинжал от колана си, ако се наложеше да се зажитава.
Пътеката започна да се вие наляво - надясно и най-накрая стигна до двореца. Входът бе сравнително малък, не беше главният или някой от страничните, вероятно се използваше от прислугата. Щом пристъпи вътре усети остър аромат на нещо непознато. Коридорът, който не бе от най-осветените, го заведе до друг, по голям. Сиво-пепелявите стени бяха покрити с няколко картини, а около картините - символи. Отново се замисли дали е виждал това място от замъка, но единственото, което измисляше бе - не. Бе обикалял двореца стотици пъти при посещенията си, със и без родителите си, но не помнеше пътеката в двора, нито пък този вход и коридорите, по които минаваше сега.
Изведнъж забеляза няколко фигури, идващи в далечината на коридора. Щом се приближиха до свещите на стените, забеляза, че това са Варан и Кейлън.
-Рик, благодаря на добрите духове, че те намерихме! - каза Кейлън и въздъхна дълбоко, сякаш отпускаше напрежението.
-Какво се е случило? - попита русият изповедник.
-Чух стъпки по коридора и реших да проверя. Нямаше никого, но реших да продължа. После срещнах Елъди, но тя изчезна нанякъде, а после се натъкнах на Кейлън. - рече Варан.
-Видях някакви качулати жени, някъде из замъка, но те изчезнаха. После започнах да се лутам, защото се бях изгубила, но после срещнах Варан. Оттогава се въртим в кръг, не намираме изход.
-И аз усетих, че не съм виждал това място преди. Е, там откъдето дойдох има изход... - каза той и се обърна, но зад себе си не видя нищо друго освен коридор, простиращ се до безкрай. -Какво по... преди малко тай-имаше път, кълна се.
-Казахме ти, няма изход. - каза другият мъж, думите звучаха сякаш всичко това е толкова просто.
-Днес ми съобщиха, че някой се е опитал да проникне в съкровищницата. Беше морещица, но аз се погрижих за нея. Мисля че беше капан или примамка. Но сега по-важното е да намерим изход оттук. - и се приближи до едната стена, като започна да я опипва с ръце, търсейки нещо. Другите двама направиха същото.
След десет минути отново се върнаха на същото място.
-Невъзможно! Няма изход! - възкликна Варан и удари по стената.

Рик се огледа отново. Беше попаднал в капан! И то в един от замъците където често се отбиваше.
- ТОВА НЯМА КАК ДА СЕ СЛУЧВА!!!!- изкрещя той.
- Спокойно - каза му Кейлън.
- Но как да се успокоя. Навън има врагове, а ние сме в капан.
- Нищо няма да се промени ако се ядосваш - каза му спокоино тя.
- Сигорно си права - отвърна обезсърчено той.
- Ааа. Хора. Не че искам да ви развалям идилията, но Рик казваш че вратата е била тук. Нали? - Започна Варан.
- Да. Но сега я няма.
- Хммм- каза война.
След това се засили и се заби в стената с всичка сила. В резултат, на което се озова на пода в несвяст.
- Идиот! - Извика Рик.
- Рик. Остави го. Имаше шанс и трябваше да се опита. И аз това щях да предложа - каза Кейлън.
- Да, добре сега трябва да свестим- каза мъжът изповедник.
Докато се опитваха изведнъж нещо се случи. Внезапно огромен взрив се чу. И в една от стените зееше огромна дупка. После и още една бяла светкавица удари. След това послдва тишина.
Дори и Варан се събуди при този "шум".
- Каква стана - каза набързо той.
Другите само вдигнаха рамене и му помогнаха да стане. След това отидоха до дупката и погледнаха. Отначало нищо не се виждаше, но после прахът се разсея и видяха Мимия и Скал!? Излязоха от коридора и се приближиха. Забелязаха, че и двамата са заспали изглежда след използването на магията, която взриви стената. Но по-странното бе че са прегърнати през рамо като пияници. Рик се наведи и след това бързо се надигна казвайки:
- Целите миришат на алкохол.

"Изглежда, че им е забавно" помисли си Рик, при което се опита да изправи Мимия на крака, но не успя. Опита отново и вторият опит се оказа успешен, но не бе много удачен, защото тя се клатушкаше наляво надясно като се смееше постоянно. Но на русокоият младеж изобщо не му бе забавно. Всичко се заплиташе все повече и щеше да им е много трудно.
-По-добре да се махаме оттук! - рече Кейлън.
-Права си, по-добре да изчезваме възможно най-бързо...- допълни Варан.
Изповедникът реши да замълчи като тръгна натам, откъдето бяха дошли Мимия и Скал. Останалите бързо го настигнаха като Скал и Мимия останаха отзад, радвайки се на нещо, което и те самите не знаеха.
След няколко крачки се озоваха извън каменните стени на замъка, сега щеше да е по-добре да се приберат по стаите си. "Елизабет". Това име нахлу в съзнанието му без някаква причина. Е, поне тя беше на спокойствие в стаята си...нали? Беше по-добре да проверят.
Завиха вдясно покрай стените на огромната сграда и продължиха към главния вход. Оттам щяха да тръгнат нагоре по стълбите и...в спалните помещения на гостите.
След около петнадесет - двадесет минути се озоваха на добре осветения коридор, имаше десетки врати, водещи до различни стаи. Скал и Мимия интуитивно се запътиха към втората врата вляво, където се намираше Елизабет, момичето което им бе помогнало да избягат.
Отвора вратата като бързо влязоха в помещението...

В стаята беше тъмно. Щом светнаха лампите видяха че Елизабет я няма, а стаята беше разхвърляна.
- Каква е станало тук - каза Рик - ОХРАНА!
След секунда в стаята се появиха войници.
- Какво ще желаете- казаха в един глас.
- Какво е станало тук - каза с нисък заплашителен глас Рик.
- Не знаем. Чухме силен шум и след това нищо, дори не можехме да отворим вратата. Помислихме че е заключена.
Всичко беше прекалено подозрително. В следващия момент Скал изглежда се съвзе от пияното си състояние и извика:
- Елизабет!- след това се втурна на някъде.

-Знаех си, че нещо не е наред! - Рик изрита завивките от леглото пред себе си и се завъртя, сякаш да намери някакви улики. Точно тогава забеляза, че Скал изчезна нанякъде.
-Скаал, къде отиваш? - ала не получи отговор. -По дяволите! - ала ругаенето нямаше да помогне.
-Да го настигнем. - каза Мимия, която вероятно също се бе съвзела от пиянското си състояние.
Всички се втурнахме обратно надолу по коридора. "Дано само да не изгубим стъпките му, дано само да не ги изгубим..." - повтаряше си изповедникът.
-Мисля, че Скал е открил следите на Елизабет. - каза Варан, докато бягаше с групичката.
-Повярвай ми, сигурен съм. Ако намерим него, вероятно ще намерим и нея...
Коридорът бързо се стесни и накрая бяхме принудени да бягаме в колона по един.
-Странно, не помня мястото в този вид, но е възможно да се е променило. Не съм идвал от 3 години, но въпреки това...нещо не си пасва... - допълни русокоското, докато започнаха да слизат по някакви каменни стълби.
Още един коридор, а след него още един. Чувстваха се като в лабиринт, но въпреки това накрая успяха да се озоват в града извън двореца.
-Натам! - Кейлън бързо вдигна пръста си към една тъмна уличка.
-Сигурна ли си? - попита я Мимия учудено.
-Да. Нека изпратим някого да извика останалите.
-Добре. - кимна Рик и се обърна към един от стражите на няколко метра вляво. - Изпратете някой да повика гостите от третия етаж. Кажи им да дойдат тук, вероятно ще ни намерят после.
-Да, Господарю Рал. - все още не беше свикнал с това. Постоянно свързваше титлата с Артър или с някого от предците си. Всичко се бе случило толкова бързо, Артър, Ейдиндрил, Скал, Пророчеството, Ничи, Елизабет...
Мрачната уличка не бе много широка, но осветлението бе оскъдно, затова Мимия осигуряваше осветление на няколко метра напред. Точно подминаваха една празна работилница, когато някой изкочи пред нас. Носеше тъмни дрехи, покриващи почти всяка част от тялото, и почти се сливаше със сенките. Човекът бързо се нахвърли върху нас, като започна да се опитва да ни рани.
-Хей, отдръпни се. - извика Варан и се впусна в бой с нападателя.

Някакъв боец ми се изпречи на пътя. Замахна с меча си към мен, но за него дори не се нуждаех от моя. Наведох се леко и го ударих в корема, но той не се отказа. След като стана и отново ме напрадна, извадих и моя меч. В мрака нормалните хора като тях не виждаха нищо, но аз виждах почти идеално. Замахнах с меча си и почти го уцелих, размина се на косъм. Следващите удари също не уцелиха. "Този е хлъзгав като семка от диня" помислих си аз. Затова се подготвих дрекно да го разсека на две.
- Варан! Махни се от там! - извика русото момче.
Той моментално се дръпна и за негов късмет беше точно на време. Мечът ми направи дъга и се заби в каменната стена до мен. От удара се образува голяма дупка в стената.
- Кой е там? - Извика русия и направи магия да освети улицата.
Гледката го остави без думи. Не можеше да определи дали е мъж или жена - броните бяха прекалено дебели, но най-изненадващ беше мечът - дълъг колкото човека, който го използваше, широк поне една педя и дебел поне един, два санта. Никой нормален човек не можеше да размахва подобно нещо, а фигурата пред тях го използваше с една ръка.
- Съжелявам, но трябва да умреш - казах аз и се засилих към русия.

- Ел, Ел, Ел... - повтарях докато бягах из улиците.
Докато бяхме в замъка я усетих и последвах присъствието й. Движех се бързо през и стигнах до една голяма сграда. Бях я виждал някъде, но не си спомнях. Просто продължих. Но видях табела, че това е съкровищницата. Не обърнах внимание просто продължих.

- Така значи е тук - каза Ел докато се носеше като дух из коридорите.
Изведнъж се блъсна в силна бариера. Бързо я разби, но следващите бяха дори по-силни. След това усети, че Скал идва.
- Той ще ги разбие за мен - каза тя с страховита усмивка.
След това просто зачака.

Отскочи встрани преди оръжието на нападателя да успее да ме докосне. Новодошлият се движеше доста бързо за обикновен човек, може би бе просто наемник, нает за да премахне групичката от лицето на земята, или по-точно Рик. Може би заради действията, които бе предприел покрай пророчеството, или може би заради поемането на трона, а може би просто някой недоволстваше заради изповедника в него. Е, не знаеше кое от изброените е, но не смяташе да чака да разбере.
Извади меча си и се хвърли напред в битка. Нападателят продължаваше да използва достатъчно умело оръжието си за обикновен човек, така че навяваше някакви странни мисли за магия, но въпреки това нищо не се случи, освен размахване на мечове. Не и до този момент. Рик се извърна леко встрани и точно в този момент Мимия запрати магьоснически огън по натрапника. Той падна на земята, без някакви наранявания, но въпреки това остана обезоръжен за момент. Точно тогава русокоското забеляза, че качулката е смъкната, но това, което видя, далеч не беше в обсега на очакванията му. Жена, вероятно на около двадесет и няколко години, с дълга, прекалено дълга коса. Но такава коса притежаваха само...кралските особи, принцеси, кралици...изповедници и особено Майката Изповедник. Никой не можеше да има по-дълга коса от нейната. Е, косата на това момиче беше едва около 5-7 см по-къса от нейната. Коя бе тя? Не, не беше Майката Изповедник. Рик я познаваше добре и знаеше, че това момиче опредето не е тя. А и щеше да го усети.
Реши да се възползва от момента и вероятно нямаше избор да направи следващите действия.
Хвърли се напред към натрапницата, вдигна ръката си напред и я хвана за гърлото. Трябваше да го направи... Отприщи силата си и я остави да се излее цялата. Последва гръмотевица без гръм, млада, свободна, безгранична.

"Проклятие" помислих си след като ме удари мягията. Докато бях на земята, русия ме изповяда.

Това момиче представляваше голяма мистерия. Сега като беше изповядана, щяха да получат някои отговори. Рик пусна гърлото й и я попита:
- Коя си ти и защо ни нападна?
- Името ми е Пейн. Аз съм наемник и бях наета да ви убия.
- Защо?
- Не знам. Беше ми казано, само къде да ви нямеря.
Рик имаше предположение, за това кой я е изпратил. После реши да пита:
- Познаваш ли момиче на име Елизабет?
- Не.
След това последния въпрос Рик изведнъж видя, че кехлибарените очи на момичето просвтнаха за секунда. След това тя се изправи и си взе оръжието.
- Ти си Рик Рал нали - каза тя с равен глас - ако ме заведеш при брат си, ще забравя за това, че трябва да те убия.
Рик не можеше да повярва. Пред очите му стоеше човек, който току що беше преодолял изповядването.

След още няколко минути стигнах до бариера. Магията ме спираше да прадължа, усещах Ел от другата страна. Взех мечовете си и инстинктивно използвах магия, за да се покрият със светкавици. Почнах да удрям по щита. Беше изключително силен, но го унищожих. След него имаше други и трябваше да повторя.

Ел стоеше в сенките невидима за мен. Само гледаше как разбивам стената.
- Скоро - прошепна тя.
Всичко се нареждаше, както го беше планирала. Много скоро щеше да има предмета и щеше да унищожи всичко. В очите й се четеше лудост....

Рик продължаваше да стои и да гледа Пейн. Но как бе възможно, преди няколко минути бе изповядана и той го бе усетил, но сега изповедта се бе изпарила, сякаш това никога не се бе случило.
-Но...как? - той не очакваше тя да му сподели цялата си история, затова предположи, че няма да получи отговор. - Брат ми? Искаш да разбереш къде е брат ми? Искаш ли да ти кажа? - той бе направил няколко крачки към нея и не откъсваше очи от нейните. - Мъртъв е, умря защитавайки стотици невинни човешки същества. Но вероятно ти не знаеш какво е това... - русокоското бе свалил маската на изповедник и сега всяка негова емоция ясно се изразяваше върху лицето му.
Точно когато направи още една крачка към момичето, във въздуха се разнесе силен тътен и ярка зелена светлина се появи над замъка или по-точно над съкровищницата.
-Не, не, не,не.... - изповедникът погледна към небето и се отдръпна назад с изумление. - Това не може да се случва... Някой пробива бариерите на съкровищницата. - обърна се към останалите от групичката.
-Трябва да стигнем възможно най-скоро... - прошепна тихо Варан и погледна намръщено към Пейн.
-Нямаме време да се бавим. Да тръгваме. - Мимия подкани всички и те се затичаха към съкровищницата.
-Хей, къде си мислите, че оти.... - но момичето бе отбълснато назад благодарение на магия.
-Мисля, че това ще я задържи за известно време... - сестра Ферила се бе появила заедно с останалата част от групата. Е, вече почти всички се бяха събрали.
-Стражите ни съобщаваха за случилото се и точно тогава се появиха тези светлини...
Когато навлязоха отново в замъка, Рик реши да използват преките пътища, които бяха предназначени за бягство на кралските особи, но сега случаят бе спешен.
-Насам. - посочи той към един скрит в стената тунел. Беше защитен с оптическа илюзия от колоните на сътворението, а магията защитаваше от всички останали. Трябваше да използват магия, за да осветят мястото, защото по стените нямаше факли. Целият коридор бе покрит с паяжини и прах, защото не бе използват от десетилетия, но въпреки това след около пет минути се озоваха пред портите на съкровищницата.

Проклетите хлапета я бяха оставили и изчезнаха някъде.
- Това няма да ме спре - казах и се подготвих за удар.
Засилих се и с един удар на меча пробих въздушната бариера. След това тръгнах към мястото, където бяха светлините. След малко забелязах още една бариера, но този път по-силна. Тази беше от различен човек, но все пак я свалих с няколко удара.
Когато се приближих до съкровищницата, изведнъж се появиха отряд войници.
- Ти! Стой! - извика един и ме нападнаха.
- Нямам време за вас - казах с тих глас.
Отрадът беше доста голям, прекалено голям. Имеше поне 50 войника и всички ме нападнаха. Когато първата редица беше в обсега ми, замахнах и ги обезглавих всичките. Следващите бяха разполовени. След няколко нямаше жив човек.
Изведнъж се чу експлозия.
- Проклятие - казах и се засилих към съкровищницата.

Разбих още една бариера. Около мен всичко стана черно, светкавици танцуваха и стените се напукваха. Ръцете ми кървяха от многобройните удари по бариерите. Не знаех как още държа мечовете.
- Скал!! Спри!!-Чух Рик да вика зад мен, но беше късно. Последната бариера се счупи.

- ДААА!!! НАЙ-НАКРАЯ Е МОЙ !!! - извика Ел и излезе от сенките.
Преди някой да реагира, тя се втурна и застана пред предмета на олтара, но когато се пробва да го вземе, той експлодира и тя се заби в една от стените.

"Супер, Артър е сложил още една бариера. Но защо Ел? Не го очаквах от нея..."
Взривната вълна бе достатъчно силна да изблъска дори Рик и Скал назад, заедно с останалите от групичката, които точно влизаха в помещението. Трябваше да действат бързо. Рик се забърза към Ел, съзнавайки, че това, което ще направи, би унищожило напълно съзнанието й, но след всички тези действия бе сигурен. Вдигна ръката си напред и се хвърли върху нея. Точно когато бе на сантиметри от врата й, той отлетя назад и се заби в отсрещната стена. Ел бързо се изправи и се затича към предмета в центъра на съкровищницата.
За нейно нещастие, Пейн се нахвърли върху нея и я събори встрани. Двете се затъркаляха на пода, но изглежда разбойничката беше по-силна и успя да я удържи.
-Сега! - извика тя и Кейлън се прближи, за да я изповяда. За момент всичко изглеждаше идеално, Кейлън щеше да я изповяда. Но тогава...всичко се обърка. Последва втори взрив, но този не бе от защитните бариери, беше от магиите на Ел. И не бе обикновената адитивна магия, бе субстрактивна. Рик бе сигурен, че Ел не бе използвала тази досега, но...
Всички се разхвърчаха из цялото помещение. Магията бе доста силна и успя да повали всички. Русият изповедник се опита да се изправи, но не успя, мускулите му бяха прекалено напрегнати, за да се раздвижат.
-Варан, твой ред е! - изкрещя Мимия, която този път бе доста уверена в боеца.
Варан се засили с меча си и замахна към Ел, като успя да пореже лявата й ръка. Алена кръв потече по дрехите й. Тя успя да отблъсне война назад, но той отново се нахвърли в нападение.
-Всички едновременно! - казах аз и огледах останалите от групичката.
Елъди се хвърли най-отпред, за да отклонява магиите, а останалите се нахвърлиха след нея. Мимия запрати няколко магии по нея, а също така и Джеймс. Ерик също извади меча си и започна да се бие редом с Варан. Другата чародейка и сестрата на мрака започнаха да правят някакво странно заклинание, а изповедниците се приближиха възможно най-близо, готови да действат. Скал обаче стоеше встрани като хипнотизиран... Пейн го видя, но се впусна отново в битката.

Не можех да се приближа до момичето. Щитовете около нея бяха силни и се налагаше да избягвам магиите й. Нямаше как да я ударя. Останалите изглежда се опитваха да се бият, но нищо не ставаше. Изведнъж взрив до мен ме запрати чак на най-далечната стена. Когато се изправих видях, че чародейките направиха странна магия и изведнъж около момичето се обрава огромна черна клетка.
- Успяхме - извика Мимия.
Но в следващия момент момичето в клетката просто изчезна в нищото. Беше използвала телепортираша магия. Всички бяха объркани, но вниманието ми се насочи към белокосото момче. То стоеше вцепенено и гледаше в една точка. Когато се приближих чух че казваше:
- Ел? Защо Ел? Ел, Ел, Ел защо, защо, защо.... .
Момчето изглеждаше толкова объркано, че имаше вероятност да не знае дори къде е. Сякаш целият му свят се беше разподнал на парчета. Беше ми жал за него, но той беше причината тя да се измъкне. Застанах пред него и когато ме погледна му ударих с плесница, от която то изхвръка на няколко метра и се строполи на земята.

Къде отиде Ел? Рик непрестанно се въртеше и се оглеждаше за белокосото момиче, с което се сражаваха до преди няколко секунди. Просто се бе изпарила. Копието на кентавъра не бе изчезнало, но някакъв предмет до него липсваше. Какво имаше до него? Рик се опита да си спомни, но не успя. Толкова бе мислил за копието, че бе игнорирал всички останали предмети в помещението.
-Рик, ранен си... - каза Мимия, която стоеше точно до изповедника.
-Хмм, не е сериозно. Ще се оправи. - младежът погледна към дясната си ръка. Върху дланта му бе изрисувана дълга рана, наподобяваща на рана от острие на нож или меч, ала кожата по цялата й дължина бе катраненочерна. Дали не бе предизвикано от някоя магия? Рик бе свикнал да има рани от пътешествията си, но досега не бе виждал подобна. Цялата кървавочервена кожа бе променила цвета си до черен, сякаш бе изгорена от огън.
-Сигурен ли си? Мога да ти помогна. Всъщност настоявам! - чародейката бързо вдигна ръката му и се обърна назад: -Джеймс, ела да ми помогнеш.
Двамата я наместиха така, че дланта да е обърната нагоре към тавана. После внимателно докоснаха областта до повредената тъкан, като се концентрираха над нея. В този момент раната сякаш оживя и засия като нощно небе. Джеймс и Мимия бяха принудени да отстъпят назад, за да не бъдат хвърлени нанякъде. Пейн отклони вниманието си от Скал и също погледна ръката на Рик.
Русият изповедник бавно сви юмрука си, изглеждаше сякаш усеща някакво съпротивление.
-Какво е т.... - устните му замръзнаха на място, заедно с цялото тяло. Мускулите ми се вцепениха и той се струполи като каменна статуя на пода.
-Червей ли е? - попита Варан, като си проправи път между останалите.
-Не мисля... - рече Ферила, която приклекна до Рик и докосна внимателно тялото му. - Той е буден, чува, вероятно и вижда, но е парализиран. Дишането му също е забавено, заедно с циркулирането на кръвта. Не знам дали възприема картината и звука, които достигат до съзнанието му...

Когато видях какво се случва с Рик, забравих за всичко и се втурнах към него. Щом стигнах, видях раната. Изглежда, че тя беше причината за състоянието му, но какво точно ставаше? Никой нямаше отговор.
-Хей! Рик!- Виках аз и го бутах с надеждата, че ще отговори.- Хейде!!! Отговори ми!!!!
Другите стояха до мен и гледаха. Никой не знаеше какво да прави. Мимия и Джеймс пробваха магии за лекуване, но нямаха успех. Изведнъж момичето, което ме удари по-рано застана до Рик и го погледна. След няколко секунди се наведе и го вдигна, сякаш беше лек, колкото перце. Метна го през рамо и се засили към врата на съкровищницата.
-Хей! Пейн, къде го носиш?-Извика Варан.
-Всички вие мълчете и тръгвайте!-Извика тя, след това се сети за предмета в трезора и го взе. После продължи към вратата. Там я пресрещнаха войници, но тя само им показа, кого носи и те я пуснаха. - ТРЪГВАЙТЕ ВЕДНАГА!!!!!- Извика на всички в помещението.
Всички тръгнахме след нея, беше прекалено страшна, когато е ядосана. Изглежда ни водеше към замъка.