Ебинисия - призраци от миналото.

-Досадно!- Казах след като влязохме в замъка.
Всички стражи се скупчваха около нас и се налагаше да им викам да се мръднат. Но факта, че носех Господаря Рал си имаше и предимства. Щом го видеха всички се дръпваха и правеха каквото им кажа.
-Къде е стаята на Господаря Рал?-Попитах един войник и той веднага ме упъти. Докато вървяхме цялата групичка ме следваше послушно. Щом стигнахме влязох вътре. Беше доста разхвърляно и имаше всякакви предмети. След като прекрачих прага веднага усетих нещо, но то не беше от значение. Оставих Рик на земята в центъра на стаята и извиках един страж.
-Донесете ми всичкия магьоснически пясък, който намерите.
Той веднага изчезна някъде и след няколко минути се върна, носейки една малка торбичка. Тя трябваше да стигне.
-Какво правиш?-Появи се Мимия зад мен.
-Всички да излязат!! Веднага!-Извиках и всички тръгнаха към вратата.-Ти не!-Казах и дръпнах Кейлън.-Ти може да си полезна. Никой да не влиза! По-добре си съберете багажа. Утре сутрин тръгваме.-Казах и заключих вратата на стаята.
Чувах, как всички мърморят, но не им обърнах внимание. Вместо това започнах, да чертая магически кръг около Рик. Щом го свърших, изсипах магьосническия пясък до момчето и направих всички нужни линии без една.
-Това ще помогне ли? – Попита изповедника.
-Не се притеснявай. Твоята роля е проста. Стане ли нещо с пясъка трябва да ме изповядаш. Разбра ли?-Тя кимна в отговор.
Значи оставаше да го измъкна Рик от затвора му. Отидох до леглото и свалих всичките си брони. Щяха да пречат, а потника и панталоните ми бяха идеални за целта. Да си призная без броните изглеждах доста добре, изглежда дори и Кейлън се изненада. Сега обаче идваше трудната част. Застанах над Рик и взех един нож, с който си срязах ръката и накарах Рик да изпие малко от кръвта ми. На изповедника зад мен това не се хареса, но нямаше право на глас. Сега довърших последната линия върху магическия пясък и допрях челото си до това на Рик. Моментално се появих в съзнанието му. Беше доста мрачно. Трябваше да го намеря и измъкна от капана му бързо, защото това ме изтощаваше много. След като го измъкнех сигурно щях да съм в безсъзнание, но нямах избор. Огледах се и се насочих към единственото светло място в съзнанието му. Той трябваше да е там.

Рик нямаше представа какво се случва. Всичко пред очите му бе в пълен мрак, а до ушите му достигаха смътни гласове, освен досегашното тракане на вериги. На моменти успяваше да различи думи и дори цели изречения. Ала всичко се промени, когато някаква бяса светкавица разцепи мрака. Тогава изповедникът успя да види металните окови, коло ръцете и краката му. Дали това беше реалността или просто беше сън?
Пареща болка докосна главата му и го накара да се извие от болка напред. Предположи, че тялото му се е помръднало, но поради тъмнината не можеше да определя колко. Сигурно се намираше в някой капан, поставен от Елизабет. Все още не успяваше да осъзная как се промени... Държанието й беше коренно различно от преди. Той не я познавах много добре, но беше създала друго впечатление у него по време на престоя в морещерската кула.
Сигурно случващото се в момента дори не беше реалност, ако беше някаква магия просто съзнанието му си правеше илюзии. А възможно ли бе наистина да е буден и да окован във вериги? Втора светкавица, този път още по-бяла. Какво се случваше?
Ала този път светлината не изчезна, веднага след искрящата мълния във въздуха се появиха символи, които му усигоряваха видимост. Веднага ги разпозна - вероятно някой магьосник ги рисуваше, все пак кой друг умееше да ги прави така перфектни, без грешка. Магическите руни се въртяха в кръг около Рик, ала въпреки това не се случваше нищо друго. Тогава той осъзна, че външният шум бе изчезнал. Оставаше му само надеждата това да е добър знак.
В следващия миг парещата болка отново се бе завърнала и той бе принуден, да се отпусне на оковите си, за да се почувства по-добре. Всъщност не му бе никак комфортно, но поне не го болеше толкова.
-Рик. - тих и далечен глас се разнесе из тежкия въздух, ала русокосият младеж не можеше да определи посоката, откъдето идваше.
-Рик...Рик...Рик - думите ставаха по-настоятелни, ала все още така далечни.
Трета светкавица. Този път белите искри препокриха всички останали цветове и той бе принуден да затвори очи. Досега беше станал свителен на какви ли не неща, за които обикновените хора само си мечтаеха, но това вече беше наистина необичайно. Беше като затворник на собственото си тяло...
-Рик. - гласът беше точно до него, ала светлината му пречеше да види кой изрича името му.

Варан се бе облегнал на стената на стаята на Рик като вратата беше от лявата му страна. А с парцал и смазка взети между другото от един стражник лъскаше единия меч. Този, който обикновено ползваше с лявата си ръка. Не, че това има/ше голямо значение. Свърши с лъскането, както и впрочем със смазката и хвърли парцала в близък кош за боклук. Прибра меча. Другият вече бе смазан
- Някой има ли представа, какво правят вътре? - попита той.
Един по един всички поклатиха глави от горе надолу в знак на отрицание. (по български )
- Ще ида да хапна и после в стаята си. Може и ти - да дойдеш - каза го на Елъди. Отдели се от стената и тръгна по коридора. Докато вървеше мислеше: "Напоследък май съм се отклонил от дълга/похода" Надникна през една отворена врата. Оказа се на библиотеката. Но това, което му привлече вниманието беше Мимия. И по - точно, това че изчезваше. Неподвластният не губи време, а веднага се втурна към нея. Успя да я грабне за дрехата и да я дръпне, а книгата падна на земята и се затвори.
- Малко по-внимателно. Какво беше това?

Нямах друг избор освен да послушам Пейн. Щом затвори вратата се запътих към стаята ми. Вътре всичко беше подредено и тогава осъзнах, че нямам нищо, което да събера. Всичко вече беше в раницата ми. Легнах на леглото и се загледах в тавана. Докато лежех, бързо се унесох и заспах. Сънувах обичайните кошмари, но този път бяха по спокойни. Когато се събудих, се огледах и видях, че още е тъмно, явно не беше минало много време. Станах и отидох до огледалото. Огледах се, защото ми се стори, че очите ми са сменили цвета си. След няколко минути на взиране, забелязах че имат лек синкав оттенък, който ги караше сега да изглеждат лилави. Това беше странно, но засега нямаше да го мисля. Излязох от стаята и отидох да проверя дали Пейн е свършила. Когато стигнах, пробвах да вляза, но беше затворено. Явно щях да почакам още.

Варан се засмя
- Но пък е подходящо място ако някой обича да чете - отвърна той разглеждайки заглавията по равтовете. - И нямам теб предвид. - Издърпа една, разтвори я, прелисти я набързо и я върна на мястото й
- Като стана дума за четене - погледна младата магьосница и книгата, която бе държала преди малко - одеве не аз се разтварях във въздуха. Буквално. Тъй, че по-добре я остави.
Войнът излезе от библиотеката и се отправи към кухнята. Където хапна салата от марули и репички и хляб и сирене.

Благодарение на магическите символи имаше много светлина около Рик. Огледах капана му и нещата не бяха добри. 4 отделни окови го държаха в това състояние.
-Кой е там?- Изведнъж попита момчето.
-Спокойно, ще ти помогна.-Казах и го прегърнах…
Какво!? Тялото ми се движеше само. Сякаш някой друг го управляваше. Но не беше така. Знаех вече, че това тяло е хибрид от няколко определени личности. Изглежда през великата война някой се е опитал да създаде нещо и аз съм била резултата. Още търся всички отговори, но разбраното досега знаех, че нося гени на Майката изповедник Калан Амнел. Когато разбрах преди 40 години, беше голям шок. Изглежда частта от нея ми влияеше. Накрая успях да се измъкна от това влияние и се концентрирах върху затвора на Рик. Щях да използвам връзката, която направих по-рано с него, за да разбия оковите. Щях да ги взема и четирите, щеше да ни отнеме само час-два да се освободя. Започнах процеса и оковите бавно се появяваха на ръцете и краката ми. Накрая се прехвърлиха напълно и Рик се събуди. Той беше ключа към миналото ми.

Рик се съвзе и усети нещо тежко върху него. Когато отвори очи, забеляза, че върху него лежи момиче в безсъзнание, а Кейлън стоеше на един стол и гледаше недоволно. Когато видя косата осъзна кое е момичето. Това беше Пейн. Изглеждаше като нормано момиче без всичките си брони.

Всичко отново се върна на мястото си... или почти всичко. Момичето лежеше върху Рик и не издаваше почти никакви признаци за живот, само на моменти се виждаше как си поема глътка въздух. Дали беше добре?
Той я отмести встрани, за да може да се изправи, но не му се искаше да я оставя на пода. Взе я внимателно и я остави на леглото си. Кейлън леко се намръщи, но после се приближи до младежа и го прегърна.
-Рик, ти се събуди. Пейн успя да ти помогне.
Това означаваше, че тя е ме е спасила. Но какво ставаше с нея сега? Тя нуждаеше ли се от помощ?
-Мисля, че трябва да я оставим да си почине. - Кейлън кимна в съгласие и двамата излязоха от стаята.
-Стражи, ако момичето в моята стая се събуди, уведомете ме. - чу се металното звън на бронята, защото стражите се раздвижиха, за да окажат чест на Господаря Рал.
-Искаш ли да слезе долу и да хапнем? - попита го тъмнокосото момиче.
-Да, умирам от глад.
Двамата се запътиха по безкрайните стъпала надолу, преминаха през няколко коридора и най-накрая се озоваха в просторната кухня. Ала това май не беше особено добра идея. Когато се появиха, прислугата престана да върши каквото правеше до преди секунда, а се закова на място като скала.
-Не се притеснявайте, тук сме само, за да хапнем малко. - това сякаш не беше голямо успокоение за тях, но пък веднага се заеха да слагат вечеря.
-Кейлън, Рик. Елате тук. - чу се познат глас иззад една маса. Беше Варан и си похапваше за вечеря.
-Здравей, Варан. - те му се усмихнаха и седнаха до него.

Чаках пред стаята, но никой не се показваше. По едно време реших да се разтъпча. Върнах се след 20 минути и видях двама стражи пред вратата.
-Какво става?-Попитах.
-Господарят Рал заповяда да я пазим и да му съобщим ако се събуди.- Отвърнаха заедно.
Стори ми се, че чух шум в стаята и влязох. Изглежда Пейн се беше събудила и се прозяваше. Без бронята изглеждаше нормално. Ако не знаех, щях да си помисля, че е нормално момиче. Късият и потник и плитки панталони разкриваха голяма част от тялото й и успях да видя много черни символи. Изглежда единственото място, където ги нямаше беше лицето. Щом ме видя, ми каза да се приближа.
-Ела да ми помогнеш. Тези брони се слагат бавно ако си сам.
-Добре.- Отвърнах аз.
Частите на бронята бяха доста тежки, но тя я носеше без проблем. Когато сложихме и последната част на място, тя започна да проверява дали са здраво закрепени. Дългата й черна коса си отиваше прекрасно с металния цвят на броните. Чудих се дали има връзка с изповедниците. Накрая си сложи наметалото и качулката.
-Отиваме да намерим останалите.
Звучеше доста властно, но все пак и доста нежно. Просто тръгнах след нея.