Среднощно "забавление"

Нощта беше в разгара си. Небето - ясно, изрисувано с купища звезди, а месечината бе пълна. Из улиците не се мяркаше жива душа, но кръчмите и странноприемниците бликаха от живот. Из града бе настъпило пълно спокойствие и тишина. И по всичко изглеждаше, че идилията ще продължи, докато неочаквано по улицата закрачи тъмна фигура. Странникът крачеше умело по средата на улицата, а шумът от стъпките му се засилваше като постепенно нарушаваше заглъхналия град. Тъмният силует се спря пред вратите на една странноприемница, чието име гласеше "Сивата кобила". Само след миг вратата се отвори с трясък... Светлината идваща от помещението падна върху странникът, разкривайки лицето му... Или по скоро - й. Да, това беше жена. В миг глъчката затихна и всички извъртяха погледи към новодошлия посетител. Започнаха тихи шушукания, а по лицата на много хора се изписа ужас.
-Морещица! - Извика се един мъж, по чието чело се стичаше пот. Омиджис затвори вратата зад себе си, след което се изсмя подигравателно. С горда крачка се запъти към плота и стигайки го се обърна, хвърляйки бегъл поглед на хората около й.
-Какво имаме тук? - Думите и бяха пропити с насмешка и студенина. - Дузина мърляви прасета, недостойни да се наричат мъже. - Побърза да си отговори сама. Няколко от представителите на мъжкото съсловие изскърцаха със зъби, но не посмяха да се опълчат на морещицата. - Я, виж дори нямат достатъчно смелост да защитят честта си. - Изсъска Омиджис. В същото време един от посетителите на "Сивата кобила" се бе приближил до жената като в едната си ръка държеше остър кинжал. Той замахна към тила на Омиджис, но за негово нещастие нейните рефлекси бяха пъти по-бързи. Тя се наведе, избягвайки атаката. Обърна се рязко и хвана ръката на мъжа. Погледна го право в очите с нейния леден поглед, изпълнен с омраза. Само секунда по-късно се чу ужасно пукане. Омиджис счучи пръстите на нещастника, осмелил се да я нападне. Взе в ръце кинжала и умело го запрати към един от тъмните ъгли на странноприемницата, където един друг мъж се канеше да зареди арбалета си. Острието се заби право в челото му, поваляйки го на секундата.
-Аааа! - Чуха се викове.
- О, моля Ви. Очертава се една интересна нощ, защо сте се развикали? - Саркастично подхвърли тя. Малка групичка от мъже се събра около Омиджис, опитвайки се да я наобиколи. Морещицата изсъска като змия и същевременно с това извади агиела си. - Къде е изповедникът, за който чух, че обитава тези земи. Защо не е тук да Ви защити? - Подигравателно запита тя. Мъжете преглътнаха тежко сякаш по команда, след което скочиха към морещицата. Девойката умело избягваше всеки удар или замах насочен към нея. В същото време злостно размяташе магическото си оръжие, причинявайки ужасна болка на всеки, който докосне. Не минаха и 2 минути, когато всички лежаха по земята. Кои бяха мъртви, кои фатално ранени... Върху дървения под се бяха образували няколко локви кръв, чийто обем постепенно се увеличаваше. Омиджис отметна зад ухото си кичур коса, който бе паднал пред лицето й. Завъртя се на пръсти, поглеждайки към собственика на странноприемницата, който се беше сгушил в единия край на помещението и трепереше като лист.
-Ем... Ер... Е... - Мъжът издаваше странни звуци, предизвикани от тракането на зъбите му. Омиджис го обходи със злобния си поглед, след което заговори с равен и високомерен тон, сякаш нищо не се бе случило.
-А сега ще е за твое добро да ми сипеш от най-хубавата медовина. - Собственикът кимна плахо, затичвайки се към бутилките с медовина. Напълни една чаша догоре, поднасяйки я на морещицата. Омиджис грабна съда от ръцете му, а мъжът преглътна тежко. Уплахата ясно се забелязваше върху лицето му. Жената изпи алкохолната напитка на един дъх, захвърли чашата и избърса крайчето на устата си с опакото на ръката си. Взе агиела, който лежеше върху дървения плот и го сложи обратно на мястото му. Погледна собственика за пореден път и със злостна усмивка и заядливи нотки в гласа си продума: - Сега ще те оставя да почистиш бъркотията. - Изсмя се злобно и тръгна към изхода, тъпчейки труповете по пътя си... И отново настъпи тишина, с малката разлика, че спокойната нощ се бе превърнала в кървава баня.

Бях изминала твърде много път от родното си място до тук и вече бях капнала.Изкачих се на един хълм и за мое щастие видях междукащите светлини на градче.Беше Никобарезе!Зарадвах се,защото най-после ще можех да си почина и да хапна нещо топло.Забързах и за нула време вече бродех по улиците на града.Беше толкова студено,че усещах студа,сякаш ме щипе.Тук там се виждаха запалени свещи,но беше тихо,необичайно тихо.Тогава чух някой да крещи и се затичах натам.Звукът беше от гостоприемницата.Вратата беше широко отворена и когато надзърнах вътре усетих да ме побиват тръпки.На няколко места лежаха хора,а около тях се бяха образували локви кръв.Изведнъж един от мъжете на пода помръдна и се затичах до него.Поставих ръката си на врата му и за щастие все още дишаше,но беше в много лошо състояние!Хванах леко главата му и му помогнах да се поизправи.
-Какво е станало тук?-попитах го.В себе си вече знаех отговора,но исках да съм сигурна.
-М..Морещица!-отговори ми човека.Усетих как дишането му намалява,той изхлипа за последен път и издъхна в ръцете ми.Усещах как очите ми се навлажняват.Поставих леко главата му на пода и се огледах за още оцелели,за щастие имаше!Техните наранявания не бяха толкова сериозни.Погледнах към собственика.В очите му се четеше огромен ужас,затова не го разпитвах повече.Налях малко вода в един котел и го сложих на огъня.Когато водата се стопли превързахме раните на останалите.Оставихме да ги си починат в стаите на горния етаж.Собственика приготви и за мен стая.Но когато легнах на мекото легло не изпитах облечението,което исках.Знаех,че трябва да направя нещо,но какво!Все пак бях сама Изповедник.Какво можех да направя на една Морещица.Опитах се да заспя,но всеки път щом затварях очи виждах гледката която заварих в гостоприемницата.Затова се облякох и излязох да се поразходя.Нямах нужда от огън,защото имаше пълнолуние и луната осветяваше пътя ми из улиците.

Младият Изповедник се скиташе безцелно. Жената все още не можеше да повярва на гледката, на която бе станала свидетел. В умът й продължаваха да избликват въпроси от сорта на "Що за чудовище би направило подобно нещо?" или "Защо? Какво бяха направили горките, беззащитни хора?". Походката й издаваше несигурност и доза притеснение. Неусетно, Кейлън се бе отдалечила от пределите на малкото градче. Улицата бе заменена от горска пътека, а сградите от купища високи, стари и оголени дървета. Тя се огледа плахо, но реши, че спокойствието, което гората можеше да й предложи е нещото, от което се нуждае. Продължи по неотъпкания път, надявайки се съзнанието й да намери покой. Пейзажът бе наистина красив. Небето бе ясно, обсипано с безброй блещукащи звезди, а пълната месечина стоеше важно, важно в цялото си изящество. Бе тихо и единствено крясъците на далечни сови нарушаваха спокойствието. Младата жена продължаваше да върви напред, като видимо изглеждаше по-спокойна. Всичко изглеждаше нормално, докато не съзря нещо лежащо в близост до едно дърво. Изповедникът се приближи умело и осъзнавайки какво е това "нещо", изтръпна. Беше труп на младо момче не по-голямо от 19-20 годишна възраст. Една сълза се спусна по лицето й, съзирайки бледото му лице, покрито от златисто русите му коси. Сред гората се разнесе безпомощен вик. Кейлън се изправи рязко, затичвайки се по посока на жалния писък. Не след дълго съзря малка, дървена колибка. Отвътре светеше, което говореше, че има някой. Без да се колебае, Изповедникът протегна ръка към бравата на вратата и я отвори. Влизайки, Кейлън стана свидетел на сцена, която щеше да остане в съзнанието й за дълги времена, а именно как една Морещица счупи врата на мъж на среда възраст. По всичко си личеше, че това начинание даже й достави удоволствие. Морещицата се обърна, вглеждайки се в натрапника. Облеклото издаваше и двете жени. Кейлън носеше красива бяла рокля със сравнително широко деколте и огромна качулка. Омиджис от друга страна бе облечена в тъмночервен, кожен костюм, като частта, която Морещиците носеха около врата си й липсваше. Така се разкриваха шията и част от гръдта й.
-Спри! - Провикна се, Кейлън. - Какво си мислиш, че правиш?
-Ха-ха-ха! - Изсмя се важно, Морещицата. - Не мисля така.
Чак сега, Изповедникът съзря, че в единия ъгъл на стаята стои сгушено младо момиче, по чието лице се четеше нищо друго, но страх. Тя преглътна тежко, връщайки погледа си към Омиджис.
-Какво смяташ да правиш с това момиче?
Морещицата въздъхна отегчено.
-Не съм длъжна да давам обяснения дори и да си Изповедник. - Тонът й бе изключително студен и презрителен. - Но не виждам с какво ще ми навреди ако ти кажа. - Омиджис се приближи до момичето, което не изглеждаше по-голямо от 16 годишно дете. Хвана я за буйните, къдрави коси разкривайки лицето й пред Кейлън. - Тя е имунна срещу всяка магия. Изглежда, че сестрите ми от близкия храм в Ранг’Шада имат нужда от нея и са пратили армия за да я отвлекат. - Детето се опита да се измъкне от хватката на жената, но Омиджис я дръпна назад, оскубвайки я жестоко. - Та както казвах... - Продължи тя. - Реших, че няма да доставя това удоволствие на господарката Дария и ще я задържа за себе си. - Кейлън внимателно слушаше думите на Морещицата като същевременно се опитваше да измисли какво да прави.

''Не мога да се паникьосам точно сега''-мислеше си Кейлън.Тя леко сви юмруци докато слушаше плана на Морещицата.Изведнъж докато непознатата почистваше кръвта на възрастния от ръцете си,Кейлън придърпа клетото момиче зад себе си.
-Стой зад мен!-казах й.Морещицата извърна глава към мен и ме погледна така,че цялото ми тяло изтръпна.Тя започна да приближава към нас,а ние само отстъпвахме назад.Сестрите в храма ми бяха казвали какво би причинило изповядването на морещица,но все още не бях изповядвала никой.Това за мен не беше дарба,а проклятие и не бих причинила зло дори и на нея.Между мен и морещицата имаше около две педи разстояние.Тя ме гледаше както хищник гледа плячката си.Знаех,че силите ми няма да ми помогнат.Трябваше да се справям сама.Морещицата протегна към колана си и извади агиела,а аз леко избутах момичето зад себе си.Знаех какво причиняваше агиела и ако щеше да наранява някой,то по-добре да съм аз.

-Предай ми момиченцето и обещавам, че смъртта ти няма да е много болезнена! - Изсъска през зъби, Морещицата. Кейлън престъпваше плахо назад, придържайки с едната си ръка детето. Разстоянието между двете жени постепенно се скъсяваше. Скоро Изповедникът и неподвластното на магия момиче стигнаха стената зад себе си и нямаше накъде повече да отстъпват.
-Няма да ти позволя да нараниш невинен човек! - Закани се, Кейлън. Гласът и бе пропит с притеснение. Изглеждаше, че не е имала близки срещи с Морещици до сега. Омиджис се усмихна заканително, разкривайки правите си, бели зъби. И както стоеше на няколко сантиметра от тъмнокосата жена рязко изпъна ръката, в която държеше агиела си, пронизвайки я прави в корема. Изповедникът се сви от ужасната болка. Веднага след това, русокоската замахна с опакото на ръката си, зашлевявайки Кейлън. Тя залитна настрани, струполясвайки се върху студения под. Омиджис грабна детето за крехката му ръка, озъбвайки се злобно.
-Не си позволявай подобни своеволия занапред, инак може да изгубиш тази глава от раменете си. - Сълзите не спираха да се ронят от очите на момичето. Докато Морещицата бе насочила вниманието си към неподвластната на магия, Кейлън се изправи. Доближи се до съперницата си, дърпайки я за плитката. Омиджис залитна назад, препъвайки се в един от близките столове. Това предостави няколко секунди на Изповедника, през които да измисли какво да прави.
-Бягай! - Извика тя на детето.
На русокосата жена не и отне много време да стъпи обратно на краката си. Тя изгледа с презрение опонентката си. Морещицата бе убила толкова много Изповедници през живота си, но точно този бе някак по-различен от останалите. С агиела в ръка тръгна право към Кейлън. Засили се, первайки я през лицето с магическото оръжие. Тъмнокоската падна назад, блъскайки се в стената зад нея. Омиджис се доближи, докосвайки рамото й с агиела. Жената падна на коленете си от ужасната болка, която току що бе изпитала. Морещицата понечи да повтори действието си, но момичето скокна от изневиделица, грабвайки оръжието й.
-Остави я! - Едвам изхленчи то. Омиджис се изсмя иронично срещу детето, което стискаше агиела право срещу нея. То замахна да я удари, но не се получи нищо. Морещицата грабна оръжието си от ръцете на неподвластната на магия, хвана я за къдриците и я блъсна. Момичето се удари в масивната, дървена маса, строполявайки се на земята. Завъртайки се на петите си, русокосата жена се насочи към Изповедникът, който все още стоеше свит до стената. Кейлън едва ли щеше да понесе още много от болката, която предизвикваше агиела. Изглеждаше, че това щеше да е края... Когато вратата се отвори неочаквано.

П.П. Съжалявам, че се отнасям така грубо, не героинята ми е истинска кучка.

Групичката бе пристигналана мястото на случката, след кратката почивка. Бяха излекували раните си след битката. Нощтното небе бе покрито със звезди, които осветяваха пътя им, водени от луната. Придвижваха се бързо с конете. Бяха доста уморени, може би не бяха спали от ден или два. Битката с морещиците ги бе изтощила...а по-късно и с останалите войници.
-Ааааа... - чу се оглушителен вик, звучеше близо, може би на около двеста-триста метра.
Бързо ускориха скоростта си и забелязаха малко дървена колиба, скрита между много дървета и храсти, потънала в мрака...беше почти незабележима.
-Мисля, че писъкът бе дошъл от там! - рече бързо Мимия и слезе от коня си.
-Чакай, може да е капан! - възкликна Рик и бързо застана пред нея. - Не знаеш какво може да има вътре.
-Брат ми е прав ! Трябва да сме много внимателни. Той ще влезе първи, след него ще е Джеймс, а след него ще сме ние с Мимия. Бъдете много предпазливи! - и след това се отмести встрани.
Изповедникът мина отпред, извади един кинжал в лявата ръка, а в дясната все още държеше агиела от едната морещица. Хвана внимателно бравата и я отвори...
Откри се стая, нормална по размер за къщата, ала съвсем не бе обикновена. По пода бяха разхвърляни маси и столове, също така и няколко счупени чаши и две вилици...но това не бе всичко. До единия стол лежеше младо момиче, ръката му кървеше. В другия край на помещението лежеше жена в светли дрехи с тъмна коса, сигурно беше изповедник, силуетът й едва се забелязваше заради осветлението - три свещи. На няколко педи от стоеше силует с вързана коса, дрехите й бяха тъмни заради светлината, но се чевенееха. Държеше нещо много познато на групичката - агиел.
-Морещица! - Джеймс възкликна веднага щом я забеляза. Не му бе достатъчно, че се биеше с тях преди не много дълго, ами сега срещаше още една.
-Изповедник! - каза Рик и бързо се приближи до Кейлън, но Омиджис, го спря със своето магическо оръжие - доксон го по крака й той се струполи на земята.
-Я...кой бил тук. Още гости! Та дори и самият Артър Рал! И още няколко...ненужни пионки. - гласът на морещицата прозвуча злокобно и леко развълнувано.
-Остави я! - чародейката замахна напред, без да осъзнава, че маигята й е безполезна.
В ръката й се появи кълбо от енергия, запратено към дамата в червено. Тя от своя страна просто вдигна длн напред и я върна обратно към нападателката.
-Мимия! - Джеймс бързо отиде пир нея, за да види дали е добре.
-Достатъчно! - Господарят Рал бе пръстъпил напред.

Мимия стоеше на пода придържайки раната си.Мразеше когато ставаше така.Когато е безполезна.Гневът и се надигаше,но трябвше вмомента да слуша заповедите на Артър.Продължаваше да стои на пода притискайки раната си.Погледна риятелите си и раненото момиче.Не и пукаше,че е изповедник.Трябваше да и помогне.Изправи се колкото можа и отново тръгна към момичето.Същевременно морещата отново я събори на пода,почти в бесъзнание.Артър пристъпи напред.Погледът му показваше гняв.
-Казах ДОСТАТЪЧНО!-изкрещя се той.
Това имаше полза.Всички застинаха на местата си с погледи вперени в него.
-Така е по добре.-съобщи им той.

Мимия падна в безсъзнание в ръцете на Джеймс,а Артър се доближи до морешицата.Рик също не беше в много добро състоянние.Артър и Джеймс трябваше да се оправят с тази.Джеймс Остави изключително внимателно настрани Мимия и се доближи до Артър.Бръкна в чантата си за карти но имаше само 4 и кристално червения камък,и 3-та си свитъка.ПОмисли си дали не може да призове съществото което щеше да излезне с тях.но нямаше достатъчно сили.Едининсветното което можееш да прави е да я обгради с огън или да се опита да направи нещо малко по ефективно с 3 карти.Взе камъка в ръце и огъня се появи в ръцете му.Взе агиела от земята на рик и тя пламна след което удари с юмрук в земята и се опита да обгради морещицата с огън,но естествено не успя.Артър извади мечтъ си и се опита да я нападне в гръб но тя изебгна удара и посегна към мечът на Артър,но той я отблъсна след което Джеймс се метна една карта от към нея след което се извъртя и метна още една зад нея но единстгвеното което направи е да я одарска съвсем леко в лявата ръка.Докато се опитваше да ги избегне Артър и подари едно дясно круше което само леко я зашемети но веднага се изправи след което каза:
-Само това ли можете направо сте смешни.
Джймс Хвана и запали мечът на Артър и каза:
-Първо никой не наранява приятелите ми, второ никой не ме нарича пионка и трето никой не ме ядосва така!
След което извади третата карта метна я по морещицата през това време мина изпод краката и и я ритна към Артър който я препъна.Морешицата падна на земята и събори със себе си Артър и се насочи към Джеймс.

Това се очертаваше да е много кървава битка с половината от групата извън строя а Джеймс без карти трябваше да се оправят както мограт. Артър скочи и хвана морещицата за ръката. Тя от своя страна просто го удари в лицето с бронираната си ръкавица. След като Господаря Рак отскочи назад тя бързо се приближи към Джеймс като успя да го докосне с Агиел по врата. В резултат, на което той се строполи в гърчове. На Артър това му бе достатъчно затова просто реши че ще се бие с нея. Скочи към нея и замахна със меча, който току що взе от пода. Тя го отбягна го удари с Агиел по лицето. Болкато от това бе неописуема но Артър бе свикнал на нея, благодарение на многобройните тестове за болка, на които бе подлаган от малък. Тогава се сети просто трябваше да избие Агиела от ръцете й. Леко залитайки се приближи до нея. Докато тя замахваше той хвана Агиел и го изтръгна от ръцете й. Болката беше като от десетки светкавици изгарящи плътта и все едно коста му ставаше на сол, но той успя да го изтръгне и да я ритне със сила достатъчна да повали и кон. Морещицата се блъсна в стената и за негов късмет су удари глават оставяйки я за известно време в безсъзнание. След това Артър се приближи към Джеймс и използвайки магия успя да го свести.
- Помогни ми да излекуваме другите - каза момчето.
След като всички бяха излекувани Артър и Джеймс едвам можеха да стоят на краката си, но имеше по - важни неща преди почивката. Бяха вързали морещицата за да не направи нещо като се събуди. Докато чакаха Рик изведнъж се сети 1е имаше изповедник в стаята и се приближи към нея като я попита:
- А коя може да сте вие- попита той формално.

Успях да се изправя на краката си,но усещах,че не ми е останала много сила.След като завързаха Морещицата един от непознатите се доближи до мен и ме попита коя съм.Почувствах се някак длъжна да му отговоря.
-Кейлън Сайфър!-отговорих тихо,но достатъчно високо за да ме чуе.Бях навела главата си и не смеех да го погледна.Очите ми все още бяха насълзени от болката на агиела,трябваше да се науча да я пренебрегвам,но никога до сега не бях срещала подобно зло.
-А на кого трябва да благодаря?-попитах като леко изправих погледа си

Малката групичка от "приключенци" гледаше Изповедникът като нещо невиждано .Сякаш бе рядко откритие.
-По-добре си пести силите и не задавай излишни въпроси... Поне за сега. - Мъдро предложи Артър. Младата жена кимна в знак на съгласие и с помощта на Мимия се добра до един от малкото останали здрави столове. Настани се удобно на него, въздишайки тежко и все пак някак облекчено. Джеймс и чародейката се дръпнаха настрана като започнаха да си шушукат нещо. Явно обсъждаха Морещицата, защото често хвърляха погледи към нея. Тя от своя страна лежеше "безжизнено" до стената или поне в това вярваха всички. Всъщност, Омиджис бе в съзнание, но се преструваше с цел да не привлича вниманието на враговете си. Същевременно с това обмисляше следващия си ход. Не можеше да приеме, че група "пътуващи циркови артисти" може да я надвие дори и един от тях да беше самия Господар Рал. Тя отдавна не отдаваше почит към имената и титлите.
-Тази Морещица ми е позната. - Ниско каза Артър на брат си, слагайки ръка върху рамото му.
-Нима? - Рик се почуди. Не знаеше, че брат му е запознат с морещерските среди. - Може да се заблуждаваш...
-Възможно е. - Отсече той. - И все пак има нещо около нея. - Скръсти ръце, надявайки се Омиджис да дойде в съзнание час по-скоро за да може да поговори с нея. Брат му пък се зачуди защо просто не я изповяда и да сложи край на живота й.
-Леле, обаче тази наистина не си поплюваше. - Спонтанно се провикна, Мимия. - Не е като Морещиците, с които имахме взимане - даване по-рано. - Останалите членове на групата се обърнаха към нея с нещо общо, а именно поглед изразяващ почуда.
-Като се замисля... - Артър се раздвижи из помещението. - Имаш право.
Малкото момиче, което беше заспало, след като Джеймс бе излекувал раните й, се събуди. В очите й все още се четеше уплаха, но много по-малко от преди. Групичката я наобиколи с въпросителни изражения.
-Добре ли си, дете? - Попита, Рик. Детето кимна някак плахо.
-Знаеш ли какво искаше тази лоша жена от теб? - Младата чародейка не сдържа любопитството си. И докато всички бяха насочили вниманието си към момиченцето, Омиджис кроеше планове за бягство. Нямаше агиела си на разположение, нито й се намираха остри предмети. Ситуацията изглеждаше безнадеждно. Ръцете й бяха вързани зад кръста, което правеше възможността за освобождаване още по-трудна. В миг лицето й грейна и крайчетата на устните и се разтеглиха в лека, злостна усмивка. С едната си ръка напипа малко шишенце с отвара, която стоеше в близост до мястото, където жената държеше агиела си. С няколко ловки движения на пръстите на ръката си успя да я вземе в дланта си. И точно, преди да я трясне в земята, малкото шишенце се плъзна по ръкавицата, търкулвайки се по пода. За щастие се блъсна в един от повалените на земята столове, спирайки се на няколко сантиметра от Морещицата.
-По дяволите... - Прошепна под носа си, Омиджис. Тя продължаваше да държи очите си затворени, надявайки се останалите да не са забелязали. Беше твърдо решена да се добере до отварата си, затова започна да се помества леко и незабележимо...

Рик продължи да сипе с въпроси малкото момиче, ала то нямаше отговор на повечето. Той бе решил да се представи на изповедника. Омиджис все още беше в "безсъзнание" и някои вече започнаха да губят търпение.
-Аз съм Рик Рал! Преди малко забравих да ти се представя. Аз също съм изповедник...( Very Happy

)като теб.
Думите му звучаха успокоително, но и напрегнато.
-Морещицата искаше да я вземе. - Кейлън посочи детето, което вече беше добре. - Тя е неподвалстна на магия.
Това беше като стрела за Артър. Той не можеше да повярва на това, което чуваше. Смяташе, че всички като нея са изчезнали преди доста време.
-Как е възможно? - възкликна той и бързо отиде при нея. -Откъде го разбра?
-Ами...морещицата го каза. - това си бе самата истина. Дамата в червено беше издала плана си.
Беше минало доста време откакто бяха в тази барака. Слънцето скоро щеше да изгрее. Джеймс започна да се осъмнява във Омиджис, все пак доста дълго бе в безсъзнание. Тя, от своя страна, се мъчеше да докопа отварата. Почти я бе стигнала...още малко й оставаше, но я отмести встрани. Наклони се леко, отново в опит да се добере до нея.
-Хайде, ще успея. - казваше си тихо тя, докато останалите продължаваха да разговарят.
-Скоро трябва да тръгнем! Може да е опастно да останем още дълго тук. Ако се наложи, ще я вземем с нас. - каза Господарят Рал и посочи морещицата.
-Ами момичето? - попита брат му, сочейки малкото момиче
-Нея трябва да заведем в безопастност...

Изправих се от стола и се приближих до Рик.
-Мисля,че знам къде ще е в безопастност.Трябва да я заведем до Ейдиндрил.Там сестрите ми ще могат да я пазят.Мога...аз да я заведа!-предложих.Не можех да оставя невинното момиченце просто така.А и какво можеше да стане с нея.
-Можете да ми имате доверие!-продължих и погледнах Рик в очите.Знаех,че ще разбере,че казвам истината,ако наистина бе изповедник.Не знаех на кого да вярвам.Наистина те спасиха живота ми,но в тези времена приятелите лесно стават врагове.

-И откъде да ти вярваме?Нищо лично,но доста сме видяли и изпитали!А накрая ни тръсваш ей така,че ще и помогнеш.Всъщност предлагам хлапето да дойде с нас.-продължи мислите си Мимия.-Заедно с онази там.-чародейката се дразнеше от присъствието и за дето обърна магията и.Затова отиде до нея и я хвана за брадичката.Огледа лицето и и се намръщи.-Тази...ърргх...
Мимия срита стола където беше отварата на Омиджис и шишенцето се претърколи по-надалеч.Омиджис се ядоса,но прикри чувствата си.Чародейката се върна онтово при групичката и клекна до момиченцето.Усмихна му се и в него видя отчасти себе си.
-Момчета нека я вземем.-примоли им се тя.

-Ах, ти малка нещастн... - Омиджис едвам сдържа езика зад зъбите си. Чародейката напълно провали плана й за съответно бягство. Малкото шишенце с лилавееща течност лежеше на близо метър от нея. Изглежда, че всичките й усилия бяха напразни. И все пак Морещица не отвори очи, а продължи да стои "безжизнено" като с крайчето на едното си око обхождаше помещението, търсейки нещо, което може да й е от полза. А пък с ръцете си, които бяха стегнато завързани зад гърба й започна да опипва пода около нея. Все трябваше да има нещо, което да й помогне. Групичката бе намерила нова тема за обсъждане, а именно малкото момиченце и нетипичната й дарба.
-Това наистина не е за вярване. - Не спираше да се възхищава, Рик. - Не съм си мислил, че някога ще срещна неподвластен на магия.
-Искате да кажете, че тя може да неутрализира всяка магия, била тя под формата на заклинание, отвара, еликсир или магическо оръжие? - Развълнувано запита, Мимия.
-Точно така. - С равен и сериозен тон отговори, Артър. - Наистина е рядко срещано явление, което може да бъде изключително опасно в погрешни ръце.
Кейлън стоеше леко отцепена от групата като искрено се надяваше да й поверят момиченцето. Изражението й ясно разкриваше загрижеността, която таеше. Тя определено би рискувала живота си за невинно същество като детето. Добротата на Изповедника бе ненадмината, това не можеше да се отрече.
-Аз съм Изповедник! - Заговори, Кейлън, втренчвайки се в младата чародейка. - Не бих направила нищо, което да й навреди.
-Както казах, не може да сме сигурни. - Заинати си, Мимия.
-Замълчете! - Сопна се Господарят Рал. - Трябва ми още време да премисля кое ще е най-доброто решение в случая, а като спорите определено не ми помагате. - Двете жени сведоха виновно глави. В помещението настъпи гробна тишина. Изглеждаше така, сякаш нищо лошо не може да се случи, когато неочаквано през един от прозорците профуча стрела от арбалет. Острият й връх бе насочен право към лежащата на пода Морещица. Миг преди да я прониже, Омиджис се отмести ловко и стрелата се заби в стената. Погледите на всички се извъртяха натам.
-Хей, тя е в съзнание! - Недоволно се обади, Джеймс. - Явно си е играела с нас през цялото това време.
Артър тръгна към Омиджис, но след като пред прозорците се изсипаха още няколко стрели се спря.
-Какво става, по дяволите? - Провикна се неразбиращо.
-Май ни атакуват... Отново. - Предположи брат му, Рик. Морещицата ги наблюдаваше зорко. Ледените й сини очи се прехвърляха из всеки един от групата.
-Това е армията на Дария. Тук са за неподвластния на магия. - Изсъска презрително тя. - А предимството определено не е на ваша страна. - Продължи със заядливите си подхвърляния. Новината определено не се хареса на Артър. След всички изморителни битки, през които бяха преминали това бе единственото нещо, което им липсваше.
-Просто чудесно! - Господарят Рал възкликна изнервено. Рик му хвърли поглед, който ясно гласеше "Какво ще правим сега?".
-Отвържете ме. - Високомерно каза, Омиджис. Думите и прозвучаха като студена команда, произлязла от устата на надменна кралска особа. - Може да Ви презирам, но ненавистта ми към Дария е още по-голяма. - Продължи със студен и безчувствен тон. Артър и Рик се спогледаха. Решението им можеше да е фатално. Армията, която господарката Дария бе пратила наближаваше. Кейлън и Джеймс започнаха да барикадират вратата на къщата, но това определено нямаше да е пречка за бруталната сила на бойците. Мимия наблюдаваше двамата братя, очаквайки реакцията им. Но търпението определено не й беше добродетел, затова тя побърза да се обади:
-Вие луди ли сте? - Започна да ръкомаха с ръце. - Как може въобще да обмисляте варианта да освободите това чудовище? - Чародейката се намуси. - Та тя за малко не ме уби!
-О, моля те, не преигравай. - Едва не се изхили, Омиджис. - Нямаше да е голяма загуба. Шарлатанките като теб са често срещано явление из Средната земя. - Чародейката остана безмълвна с широко отворена уста.
-Ах, ти! - Провикна се разгневено тя.
-Достатъчно! - Скастри я, Артър. И беше прав. Определено нямаха време за подобни глупости. Армията щеше да нахлуе всеки момент, а битката нямаше да е лесна.
-Е, какво е решението Ви? - Във въпроса на красивата Морещица се усетиха изкусителни нотки. Нещото, в което бе наистина добра освен в убиването бе способността й да омайва мъжете. Погледът й се срещна с тези на двамата братя. Изкусителката прехапа устните си, очаквайки отговорът им...

- Междо другото аз знаех - каза тихо Артър след това се запъти към вратата.
- Знаеше какво - попита морещицата като се направи на изненадане.
- Че си в съзнание. Още от първия момент.
Всички го изгледаха изненадано. Младия Рал излезе и видя войската. Знаеше какво може да направи, концентрира се и използва могъща магия смес от двете Адитивна и Субстрактивната. Две огромни светкавици една бяла и една черна се сляха и изпепелиха цялата войска като не оставиха и един войник незасегнат. На мястото където бе войската сега имаше само пепел. Всички в къщата гледаха невярващи сцената разиграласе пред очите им. След това Артър влезе отново в къщата и се облегна на стената. Мълчанието бе подтискащо дори и Омиджис не продума тогава Кейлън изведнъж осъзна какво бе чула преди малко.
- Ти си изповедник - попита нерешително тя Рик.
Бе чувала за мъжете изповедници и тяхната природа как веднъж довели до огромни разрухи.
- Да - отвърна мрачно Рик - името ми е Рик Рал.
- Но как е възможно мислех, че всички мъже изповдни... -каза тя но бе прекъсната от Артър.
- Брат ми може да се контролира, а ако изгуби контрол аз лично ще го убия.
След като каза това се насочи към морещицата с нож в ръка. Вместо да я прониже както повечето си мислеха, че ще напрви той сряза въжето като я освободи
- Какво правиш ти луд ли си - извика му Мимия.
Господаря Рал и хвърли такъв поглед, че тя не успя да се сдържи и се отдръпна на няколко крачки назад и се скри зад Рик и Джеймс.
- И трите идват с нас - заяви Артър - момичето ще заведем в Ейдиндрил при магьосниците или още по-добре в Народния дворец. Някакви възражения?
- Не - отвърна тихо младата чародейка.
- Съгурен ли си - попита Рик.
- Да - каза той след това се обърна към Кейлън - няма страшно, аз съм Господаря Рал може да ми се има доверие. Сега като се замисля не си изповядвала никой нали - момичето само кимна - добре. Но знай, че има голяма възможност да ти се наложи по пътя. Тази вечер ще си починем а утре тръгваме и не си прави труда да избягаш - каза той на Омиджис - обградих къщата със заклинания ако някой излезе ще бъде опържен независими кой.

След минута размисъл, Рик се съгласи и рече:
-Добре, щом е така е време да поспя... - без да изчака мнението на останалите.
Те само го изгледаха странно, повечето не го бяха виждали такъв.
-Случвало ли ти се е да участваш в дълги битки като тези? - попита бързо Мимия.
-Всъщност да. Преди половин година два дена ме гонеха доста добри войници, които бяха решили да ме убият. Бяха доста, около четиридесет. Преследваха ме дълго, и накрая останаха около деветнадесет.
-Какво стана с тях?- любопитството на Джеймс надделя.
-Изгорих ги. Пред замъка... - допълни Артър .
В очите на чародейката за момент се появи страх, но той бързо изчезна. В последните дни бе станала свидетел и на по-лоши неща.
-Ами останалите? Какво е станало с тях? - Кала също бе станала любопитна.
- Другите ли? Част от тях убих, а останалите бяха изповядани от мен. Единият от тях е от личните стражи на Артър. - леко премести погледа си към брат си.
Тъмнокосият изповедник за момент си помисли как може Рик да е изповядал толкова много, но... това нямаше значение. За момент настъпи тишина, която никой не смеееше да наруши.
-Защо всички млъкнахте? - каза весело Господарят Рал и леко се усмихна.
Настроенито му коренно се бе променило. На какво ли се дължеше това? Е, отговорът никой не го знаеше. Мъжът изповединк отиде в съседната стаичка, значително по-малка. Там имаше две легла и няколко завивки. Той взе завивките и ги занесе пир останалите.
-В другата стая има две легла, двама могат да спят там. Тук има още две завивки. Може да ги размножите, за да има за всички. - и ги подаде на тези с магически способности, различин от неговите.
Артър, Джеймс и Мимия ги раздвоиха и за всеки имаше по две завивки. Рик взе своите, сложи едната на пода, седна на нея и се загърна с другата. Повечето последваха примера му. Омиджис стоеше встрани като изолирана от останалите.
-Хайде ела... - подкани я тъвнокосият Рал и запали огън в средата на стаята ( Shocked

). За тяхна радост, той нямаше да подпали нито дървения под, нито къщата.
Повечето легнаха на земята и започнаха да спят.
-Момичето ще отиде в другата стая. Кой ще отиде с нея? - рече Мимия.

-Момичето ще отиде в другата стая. Кой ще отиде с нея? - рече Мимия.
Изражението и показваше,че е в лошо настроение.Ръцете и бяха върху раменете на детето.Момиченцето изглеждаше стреснато и уморено.Всички се спогледаха без да кажат нищо.Умората им беше дошла вповече.Тогава хлапето само отиде в другата стая.Мимия въздъхна и седна на пода.Ядосаният и поглет отново се върна и изцъка с уста.Омиджис се беше изказала отново по неин адрес,на което никой необърна внимание.Хората от групата,които спяха от време навреме се помръдваха,а останалите просто си стоаха.
-Хубаво.Хлапето и само ще си спи там.-отвърна грубо.
Изправи се и седна на един стол.Впери поглед през прозореца и нищо повече непродума.
-Аз ще ида при нея.-отвърна Кала.
Момичето се изправи и отиде в другата стая.А друга част от останалите също заспаха.Омиджис се усмихна леко и продължи да крои планове за бягство.

Заедно с момичето влязохме в другата стая.Макар да беше много по-малка,беше и много по-студена.Помогнах на детето да легне и я завих.Вядах,че все още и беше студено,затова и дадох и моето одеално.Тя се опита да заспи,но ужасът все още се четеше в погледа и.
-Не можеш да заспиш ли?-попитах я.За миг толкова много ми заприлича на по-малката ми сестра.Тя само кимна.Приближих се до леглото и и стиснах ръката и.
-Не се притеснявай!Няма да позволя никой да те нарани!-успокоих я.Щом тя заспа се преместих на другото легло и леко се притиснах към възглавницата.Усетих същото чувство както когато ни нападнаха и...Не исках да продължавам изречението!Вместо това стиснах очи и се опитах да заспя.Стените бяха много тънки и успявах да чуя какво непознатите си говорят.Явно те също се съмняваха дали да ми имат доверие.Беше напълно нормално,аз също имах много колебания.След няколко минути умората надделя!Сънувах кошмар.Тичах през някаква пътека и усещах,че някой ме гони.Знаех,че опастността наближава и просто спрях.Някаква сянка се приближи до мен,държеше кинжал.Очаквах всеки момент да го запрати по мен.Бях безпомощна!Точно тогава отворих очи-точно преди да видя момчето.

Омиджис реши, че за сега ще стои мирно. И все пак едвам сдържаше смеха си, сещайки се за "заплахата" на Господаря Рал. Според нея той бе заблуден глупак, който си позволява твърде много само, защото бе наследник на велика фамилия. В помещението бе станало сравнително по-тихо. Чародейката и магьосникът се сe бяха сгушили до огъня, опитвайки се да дремнат поне малко. Кейлън и дето пък вече се бяха пренесли в страната на сънищата. Оставаха само Артър, Рик и Омиджис. Двамата братя стояха на срана от Морещицата. Обсъждаха нещо като погледите им често се насочваха към русокосата жена. Изведнъж лицето на Морещицата светна. По всичко личеше, че имаше план да се измъкне от тази дупка. Омиджис бе почти сигурна, че защитните заклинания, които Артър УЖ беше поставил около къщата нямаше да й навредят, но все пак се чувстваше длъжна да се подсигури. Тя се изправи, запътвайки се към един от шкафовете в съседната стая.
-Какво правиш? - Инстинктивно се провикна, Рик. Жената се обърна надменно, хвърляйки му изпепеляващо злобен поглед.
-Раната на рамото ми кърви. - Изсъска тя. - Ще смеся малко билки за да предотвратя бъдещи усложнения. - Естествено всичко, което каза беше лъжа, но пък явно доста добра, защото Изповедникът кимна в съгласие. Морещицата започва да тършува из шкафовете, смесвайки различни съставки. След няколко минути беше готова и изсипа сместа в малка стъкленица. Връщайки се към предишното си място, русокоската се наведе незабележимо до един от падналите столове, който прикриваше онази лилавееща отвара, която бе изпуснала по-рано. Ловко я взе в ръце, скривайки я зад агиела си. Първата стъпка от коварния й план бе изпълнена. Сега следваше трудното. Този път, изкусителката се запъти към стаята, където спяха Кейлън и малкото момиченце.
-Къде си мислиш, че отиваш? - Беше ред на Артър да се провикне. Омиджис премигна "миловидно".
-Трябва да се преоблека и след като това е единствената затворена стая мога да го направя само там.
-Мислих, че Морещиците нямат срам относно такива неща. - Опита да се заяде Господярат Рал. Русокосата жена го изгледа с насмешка.
-Аз не съм коя да е Морещица. - Отвърна гордо и студено. - Освен това там е и дрешника с роклите на майката на момиченцето. Така се случи, че я убих докато ги подреждаше. - Усмихна се нагло и влезе в стаята. Сега трябваше да бъде бърза. Тихомълком се домъкна до Изповедникът, навеждайки се до леглото. Хвана косъм от дългата й тъмна коса и внимателно го откъсна. За нейно щастие Кейлън не усети. Отвори стъкленицата с отварата, която току що бе приготвила и добави косата на Изповедника. Разклати сместа и я изпи на един дъх. И миг по-късно Омиджис бе придобила обликът на Кейлън. Морещицата продължи да крачи тихо, но този път се запъти към детето. Побутна го внимателно и след като момичето отвори очи, русокоската, която сега изглеждаше като Изповедника му направи знак да пази тишина.
-Трябва да се махаме от тук. - Морещицата се престори на уплашена. - Дочух, че всичко, което казаха относно Ейдиндрил е измислица и целта им е да ни убият. - Детето изхлипа, чувайки тези думи.
-Какво ще правим? - Плахо попита то.
-Имам план, довери ми се. - Усмихна се Морещицата. Момиченцето кимна, ставайки от леглото си. Хвана "Изповедника" за ръка и тръгнаха. Втората стъпка от плана също завърши успешно.
-Хей, къде така? - Позачуди се, Рик, виждайки Омиджис в образа на Кейлън и неподвластната на магия облечени и хванати за ръка.
-Все още е уплашена и не може да заспи. - Започна да обяснява Морещицата. - Мисля, че малко чист въздух ще и дойде добре. - Артър ги изгледа подозрително.
-А къде е нашата русокоса "приятелка"? - Формално попита той.
-В стаята... - Сведе глава, изкусителката. - Преоблича се.
Двамата братя се спогледаха за пореден път, недоумявайки какво точно се случва. Морещицата се преоблича и то не в какво да е, а рокля, Изповедникът и детето тръгват на разходка и то посред нощ...
-Ясно.
-А, сега ако ни извините... - Започна, Омиджис. - Ние ще излезем за малко. - И с детето за ръка се запъти към изхода на къщата. Все пак момиченцето беше неподвластно на каквато и да е магия и лесно щеше да неутрализира ефекта от защитните заклинания, ако въобще имаше такива...

Изведнъж Артър се досети какво ставаше, стана и веднага залости вратата с магия.
- Какво е това - извика Омиджис под формата на Кейлън.
- Много хитро. Ако не бях получил видение преди малко за това нямаше да се досетя. Хитра отвара, но няма да работи сега - каза той и само леко замахна с ръка разкривайки оригиналната й форма.
След това Омиджис пусна момичето и каза:
- Само защото този път разбра не значи, че ще се усетиш и другия.
- Ами ако пробваш сега друг няма да има - каза той като отиде до вратата и хвърли едно дърво навън.
Само след секунда покрай къщата започнаха да падат светкавици на разтояние едвам няколко пръста една от друга, а времето между тях нямаше и секунда. Всички будни зяпнаха в изненада всички си мислеха, че само е блъфирал. Щом "представлението" свърши Артър затвори вратата итново наслага заклинанията.
- Ела тук -каза той мило на момичето - нищо няма да ти направя. Магьосниците винаги спазват свойте обещания.
Момичето го хвана за ръка, а той я заведе обратно в спалнята където тя легна. Щом се върна се обърна към морещицата:
- Казах ти да не пробваш.
- А зощо ми е се подчинявам?
- Защото ако още веднъж пробваш, знай че аз не се шегувам другия път ще те оставя да бъдеш опечена от светкавиците, а за тази магия нито момиченцето, нито твойте способности няма да ти помогнат. А и допълнително - каза той и извади нящо от раницата си - предполагам знаеш какво е Рада'хан. Направи още някоя подобна глупава постъпка и ще си с нея до живот, а времето когато сате обучавали за морещица ще ти се стори рай - каза той с такъв леден глас, който накара чак Омиджис да настръхне.
- Артър добре ли си - попита леко Рик, който се приближи.
- Да нищо ми няма - отвърна той и отиде на провери момиченцето и изповедника.
- По-добре не го предизвиквай - каза по-големия брат на морещицата.
- И защо?- попита тя с лека престорена надсмешка.
- Защото ако найстина реши да изпълни тази закана няма човек достатъчно силен да го спре. Агиела ти за него е като порязване нямаш си и на представа какво е преминал за да стане такъв, дори и аз незнам какво си мисли неговия ум е загатка, а и внимавай чувал съм, че за да работи магията ти и Агиел е нужна връзката(всеки чел книгите знае какво е това) гледай да не я разрушиш.
Това бяха последните думи на Рик преди да легне да си поспи. В това време се върна и Артър, който веднага оглегна на входната врата и задряма.

Планът на Омиджис бе спрян на време и тя нямаше да избяга. Можеха да поспят на време. Останалите също легнаха, а Рик вече спеше...
Когато се събуди слънчевите лъчи си пробиваха път през короните на дърветата и навлизаха през прозорците, осветявайки помещението. Бавно отвори очи и се изправи, като се огледа. Отнеха му около минута, за да осъзнае каква е обстановката.
-Добро Утро! - рече той и се приближи до останалите.
Всички от групата, бяха станали, само момиченцето спеше. Бяха решили да я изчакат да се събуди.
-Добро утро, Рик! - каза Мимия и леко се усмихна приятелски.
-Защо не ме събудихте по-рано? - попита русокоското.
-Ами решихме да те оставим да си поспиш, все пак беше доста изморен... - рече Кейлън и хвърли поглед на спящото дете.
Морещицита стоеше острани и не им обръщаше внимание, все още мислеше план за бягство. Всички я погледнаха за момент и отново продължиха да говорят.
-Вие ядохте ли? - запита мъжът изповедник.
-Да, преди малко. Може и ти да хапнеш нещо. - рече Артър и всички от групата минаха през погледа му.
Рик се наведе и взе раницата си, като започна да рови вътре. Извади си нещо за хапване - хляб и малко печено месо, само това му бе останало. Бързо започна да се храни, като провери дали оръжията му са на него, включително и Агиела. Бе решил да го задържи за сега, и без това носителката му бе мъртва...
След пет минути момичето се събуди от дългия си сън и огледа другите, като леко се уплаши. Погледът му не се спираше върху Омиджис, изглежда се страхуваше от нея.
-Време ли е да тръгваме? - попита Джеймс и погледна Господаря Рал.
Той побърза да отговори на въпроса, но първо се замисли за момент:
-Ами да, време е да тръгваме. Пригответе се и...
В този момент в помещението връхлетяха десетина въоражени мъже, които нападнаха групичката. Кейлън бързо отиде в другата стая с неподвласната на магия и залости вратата. Приготви се да я защити, ако разбият защитата.
-Как влязоха? Нали има магия? - каза чародейката, докато замеряше войниците с магии.
-Не знам? Може да съм забравил да направя магията и за обратната страна... - Артър пробучи един дебел мъж с меча си.
Омизжис поразяваше нападателите с Агиела си или ги удряше с ръце и крака, и ги оставяше в безсъзнанието. Изповедникът също използваше своето магическо оръжие, като използваше и силата си, за да изповяда някой от бойците. Притежателите на магия използваха силите си по-най различни начини.
Ала трима от мъжете разбиха залостената врата и започнаха да влизат при Кейлън...

-О...Я стига!Неможели веднъж да имиме и една нормална сутрин?-крещеше чародейката.
Битката се разразяваше.Тясното помещение продължаваше да се пълни с хора,които бяха униформени.Те продължавапа да напират,а вътре се разразяваше битката.Войниците,които се опитваха да влязат в другата стая бяха отстранени от братята Рал.Джеймс и Мимия родължаваха да използват магията си като Омиджис им помагаше( да не повярваш Very Happy

).Отново се появиха други войнице,които продължиха да обработват вратата.Накрая дървото надделя и те влязоха вътре.
-Някой да иде и помогне на момичетата!-се беше изкрещял някой.
Джеймс откликна на заповедта и започна да си проправя път измежду навалицата. Омиджис го стрелна с поглед и продължи да се бие.Тя беше добра в Боя.Използваше всичко всевъзможно около себе си за да се защити и убие.Рик наново започна да изповядва войници,а Артър продължаваше да се бие.Мимия от своя страна използваше магията си и нокаутираше по няколко души.Но наллива от войници продължаваше,сякаш нямаха край.Във вътрешната стая започваше да става трудно положението.Малкото момиченце се изпищя и след това от стаята излезе карваво червена светлина-направена от магия.

Джеймс беше изпозвал червенив камък и въпламени магъосниците но понеже нявлизаха оше и още а той нямаше какво друго да изпозва се сети да изпозва монетите които беше спечелил срещу онзи непознат.Извади близо 50 и като ги запали всичките ги хвръли на всички посоки които имаше войници след което понеже беше изпозвал много често камакът ръцете му зпаочнаха да гървят и по пода се стичаха стршано бързо голямо количество кръв.Във стаята обаче прииждаха много войници, той извади още около стотина монети запали ги всичките и ги запрати право към идващите войници,за съжаление останах още а ръцете м укървяха изключелно много.Не можеше да изпозва вече магията.Извади един от свитъците и започна да чете заклинание,след което щом фго изрече цялото започнаха да се появяват огнени трупове на войниците които бяха изпопадали по пода.Те задържаха войнците.За да го изпозва той обаче трябваше да използва голяма част от физическата си сила или по точно тази която му бшее остнаала от всичките тези битко,след което той припадна в безсъзнание.Кейлър и момичеот се опитваха да го свестят докато огнените труопиве задъжраха войниците.Кейлър извика за помощ,а момичето се беше разпишяло.През това време деругите се биеха както намерят за добе срещу войниците които не спираха да прииждат.Мимия изпозваше магии като навсяка се ядосваше още повече че те не спираха да идват и тя не можеше да си почине на воля от всичките тези врагове.Арър се биеше с изключително груба сила като добавяше по някой светкавици които сразяваха голямо количество войници.Морешицата изпозваше агиела и се биеше изключиелно ловко като почти нямаше враг който да не бе поразила смъртоносно от раз.Рик изповядваше като луд като насочваше колкото се можеше повече войнижи право срещу други.

Кейлън се бе навела над Джеймс и се опитваше с ръка да запуши раната му.На вратата се появиха още цяла групичка с доста мусколести и силни мъже.
-Хайде,задържай тук!-помолих се на момичето.Аз се изправих и се приближих към непознатите с ръка насочена напред.Явно не знаеха,че съм изповедник,защото без колебание се приближиха.Щом докоснах врата на първия,очите ни за миг станаха черни,а след това си върнаха нормалния вид.Изповядването отнемаше голяма част от силата ми и аз се строполих на пода,докато изповядания се опитваше да ми спаси живота.Виждах,че той не може да се справи сам,затова реши да рискувам и да изповядам още някой,но този път никой не се приближаваше.Изведнъж отзад някой ме нападна.Опитах се да се освободя от хватката,но той беше по-силен.Настъпих го с все сила и той ме пусна.Възползвах се от момента,докоснах го и го изповядах.Вече усещах предела на силите си.Всичко пред очите ми придобиваше бял оттенък.

» Нова спирка "Ейдиндрил"