Долината на изгубените - одисеята

Денят му се стори изключително дълъг. Всъщност цялото пътуване от Еленовата гора до тази забравена дори от Създателя пустош му се стори безкрайно. Бяха минали дни, през които му се случиха какви ли не премеждия. Бе сменил няколко таверни със странни и колоритни имена като "Разглезената принцеса", "Безглавият петел", "Прелюдия към една медовина" и други. Да не говорим, че група странстващи разбойници се опитаха да го оберат, безуспешно разбира се. Някакъв шарлатан се опита да му пробута стъкленици с отвара за невидимост, които всъщност бяха пълни с подсладена вода. И това бяха само малка част от случките... Но в крайна сметка, важното бе, че стигна заветното място. Калеб бе изпълнил дълга си към стария си учител, чиито останки сега лежаха заровени в родните му земи. Мъжът реши, че заслужава малка почивка и мързеливо се стовари до едно изсъхнало дърво. Вярната му спътница, красива и млада кобила в цвят Изабела (паломино), който наподобяваше топлите нюанси на шампанско, обаче не бе съгласна. Животното наведе глава до рамото на господаря си и подканващо го побутна с глава.
-О, стига, Амбър. - Върху лицето на Калеб се настани нацупена физиономия. - Само пет минути, обещавам!
Кобилата вдигна гордо глава и започна да я размаха в знак на отрицание.
-Ужасна си. - Въздъхна той. - Нека поне хапнем нещо. - След което бръкна в чантата си и извади две ябълки. Очите на животното светнаха при вида на сочния плод. Няколко минути по-късно приключиха с яденето и тръгнаха на обиколка сред Долината на изгубените. Колеб бе чувал, че някъде на около се намира Дворецът на пророците или поне каквото бе останало от него. След всичките истории, които Фенрис му бе разказал за Стария свят, тъмнокосият мъж мечтаеше да го види на живо, да се срещне със Сестрите на светлината, да научи повече за тяхната идеология и дейностите, с които се занимават. Мистичното винаги го беше привличало. За негово съжаление наоколо нямаше жива душа. Дори дивите животни бяха рядкост и само от време на време притичваше по някой изплашен заек или полска мишка.
-Може би трябва да се откажем. - Разочаровано прошепна той. - Никога няма да открием Дворецът на пророците сами, още по- малко пък да срещнем някоя Сестра на светлината. - След което си пое дълбоко въздух и въздъхна тежко.
Амбър поклати глава отново. Ако можеше за говори, навярно щеше да каже нещо от сорта на "Такова мрънкащо бебе си. Имай малко търпение!". Побутна го ентусиазирано по гърба, при което Калеб залитна напред и едва не цопна в една кална локва. И така продължаваха да вървят, когато Амбър спря рязко и наостри уши.
-Какво има, момиче? - Недоумяващо попита стопанинът й.
Кобилата изцвили, впускайки се напред в умерен тръст. Неразбиращ какво става, Калеб побегна след нея. Няколко минути по късно животно спря до едни храсти. Миг по-късно се зададе и младият мъж, който едвам си поемаше въздух. Приклекна леко поставяйки ръце на колената си. Дишането му бе учестено и по челото му стичаха капчици пот.
-Амбър? - Обърна се към нея, но тя не реагира. Погледът й бе насочен в нещо отвъд храстите. Калеб повдигна въпросително вежди и се приближи, разбутвайки зелените клонки. И тогава гледката се разкри пред очите му... Женска фигура с изящни, златисто руси коси, спускащи се нежно по тънката й снага. Беше облечена в черна рокля, която грациозно се извиваше според подухванията на вятъра. В едната си ръка държеше юздите на коня си - изящно красив черен жребец, а с другата избутваше непослушни кичури коса, които падаха пред лицето й. И Калеб, и Амбър стояха втренчени, без да продумат. През главата на чернокоското мина мисълта, че трябва да види лицето й. Внимателно се намести и продължи да я наблюдава, надявайки се да се обърне...

Ничи вървеше устремено като в главата й се бунтуваха хиляди въпроси. Чудеше се кой е виновникът, който я бе хванал в капана си. Може би бе след мечовете заредени със субстрактивна и адитивна магия, които Артър и бе връчил. Или искаше хана й. Беше възможно и да е Шота, която да си отмъщава за мъртвата й наследница. Имаше толкова много възможности, толкова много липсващи отговори. Другото нещо, което я смути беше факта, че наоколо бе прекалено тихо. Сестрата на мрака знаеше, че пределите на Долината на изгубените и най-вече Блатистите гори са пълни със сбързове. Знаеше, че приемат цвета на средата, в която се намират и, че която и да е чародейка или магьосник, не могат да ги усетят. Малко бяха оцелявали след битка със сбърз. Това я накара да изостри вниманието си. Черният й жребец, който грациозно я следваше също беше наострил уши и недоверчиво се оглеждаше във всички посоки. Не стигаше всичко останало, но нямаше и следа от каквато и да било храна. Нито някой подплашен заек, който да притича в околността, нито някое плодово дърво или храст. Върху лицето на жената се изписа ясно недоволство. Спря рязко и галантно се завъртя на пети. Косите й игриво се разляха във въздуха, след което послушно се спуснаха по тялото ти. Студените й сини очите проблеснаха като скъпоценни камъни, озарени от слънчевата светлина. Именно точно този момент чакаше толкова време Калеб. Студеният й поглед го вледени. Сякаш виждаше две късчета лед, топящи се насред слънцето. Дори и за кратко, мъжът успя да прочете студенина в очите й, което подбуди интересът му още повече. Осъзна, че тази жена е далеч от обикновена. Развълнуван от гледката, Калеб направи крачка назад, стъпвайки върху дебела суха клонка. Дървеното парче се счупи под натиска на ботушите му, разнасяйки проглушителен и дразнещ шум насред пустошта. Ничи и черният й жребец наостриха уши в синхрон.
-Кой е там? - В гласът и се усетиха нотки студенина. - Излез! - Конят се огледа и заканително насочи глава към буйните храсти в близост до тях. Погледна господарката си и уверено посочи даденото място. Русокоската се усмихна самодоволно и с леко кимане благодари на животното. - Добра работа, Кошмар.
-По дяволите. - Прошепна, Калеб. - Ами сега? - Двамата с Амбър се спогледаха. Сестрата на мрака вдигна ръка и понечи да запрати мощна въздушна струя към храста, когато видя, че той се раздвижи и от него излезе млад мъж.
-Не, чакай! - Стреснато извика, Калеб. -Няма да те нараня. - Усети как сърцето му започна да прескача все по-бързо.
-Ти не можеш да ме нараниш дори и да искаш. - Гордо отвърна жената. Свали ръката си обратно като същевременно огледа странникът. Погледът й се спря на разкопчаната му риза, под която се стичаха студени струйки пот. След това го погледна право в очите, заговаряйки равно. - Какво търсиш тук? - Кейл преглътна напрегнато, усмихна се някак тъпо и опита да обясни до колкото можеше.
-Ами... - Усещаше се лека доза притеснение в гласа му. - Изпълнявах предсмъртното желание на един приятел, който искаше да бъде отнесен в земите на Бака Бан Мана след смъртта му. - Ничи се изсмя при чутото.
-Колко благородно от твоя страна. - Иронията й ясно си пролича. Усмихна му се по нейния си начин, след което му обърна гръб и продължи по пътя си. Калеб повдигна недоумяващо вежда.
-Хей, чакай! - Извика той, тръгвайки след русокоската. - Спри! - Ничи продължи да върви, без да обръща внимание на думите му. Мъжът забърза крачка и скоро я настигна. Протегна решително ръка, хващайки я за рамото. Господарката на смъртта се извъртя рязко, впивайки леденият си поглед в очите му. Поглед, който можеше да убие. Последваха няколко секунди на мълчание, когато младият мъж се престраши и някак предпазливо попита. - А... Ти трябва да си Сестра на светлината... Нали?

Едва сега младата магьосница обърна внимание на очите му. По някакъв начин погледът му й изглеждаше по-вледеняващ и от нейния. Осъзна, че има нещо необикновено около този мъж. Ничи вдигна плавно дланта си и се загледа в нея. Опита се да усети Хана му, но нещо не й го позволяваше. Върху лицето на русокоската се изписа някаква доза притеснение, което тя бързо и умело успя да прикрие. И така настъпилата тишина бе нарушена...
-Изглеждам ли ти като Сестра на светлината? - Надменно проговори, Ничи като същевременно избута ръката му от рамото си. Калеб изглеждаше объркан.
-Не знам. - Усмихна се детински. - Никога не съм виждал Сестра на светлината. Всъщност не съм виждал каквото и да било от вашия свят.
Чувайки тези думи, Ничи сбръчка веждите си недоверчиво.
-Искаш да кажеш... - Направи кратка пауза, която само подсили видните й съмнения. - Всъщност какво искаш да кажеш? Да не би да си бил затворен в някаква тъмница до сега?
-Ха-ха. - Ведро се изсмя, Калеб. Смехът му бе изключително приятен и галещ. Даже можеше да се закълне, че крайчетата на устните на русокосата жена се извиха в лека усмивка. - Интересно предположение, но не. - Подсмихна се за пореден път. - Идвам от Западната земя, от Градът на Елените.
Ничи настръхна. Градът на Елените... За миг в главата й се разбушуваха куп спомени. Спомени, свързани с един млад мъж от този град, мъж, който бе променил целият й живот. Да, това беше Ричард Рал, мъжът, който отвори очите й. Мъжът, в който се влюби истински за първи път и заради когото си бе навлякла редица неприятности и страдания. Калеб забеляза, че жената се изгуби в мисли, понеже стоеше без да помръдне, забила погледа си в една празна точка.
-Добре ли си? - Загрижено попита той.
Сестрата на мрака постави ръце върху лицето си, поклащайки енергично глава. И така спомените изчезнаха, връщайки я обратно в реалността.
-Да... Трябва да тръгвам. - Сериозно отсече тя, хващайки Кошмар за юздите. - Успех с пътешествието ти.
-Но! - Възпротиви се, Калеб. - Аз се надявах да ми покажеш Двореца на пророците.
Ничи изглеждаше объркана. Нещо в този мъж я караше да се чувства странно. Жаждата й за мъст и разрушение се губеха напълно щом чуеше гласът му. Това я плашеше. От както се бе завърнала повторно Ничи бе изключително хладнокръвна и безсърдечна. Убиваше без да и мигне окото, лъжеше, предаваше. Пазителят определено бе отровил душата й из основи. Но сега... Нещо я спираше да убие Калеб. Нима имаше надежда за Сестрата на мрака?
-И си готов да тръгнеш с непозната? - Тонът и бе омекнал малко. - Ами ако те убия?
Калеб не можа да разбере дали се шегуваше или бе сериозна. Жената бе изключително трудна за разчитане, тъй като не показваше видни емоции.
-Да кажем, че бих поел риска. - Ентусиазирано отвърна той. - Но не бих възразил ако ми кажеш името си.
-Ничи. - Отговорът и бе кратък и студен, без излишни подробности. - А сега се качвай на коня си. Трябва да намерим храна. - Дори и да не се стараеше, изреченото от нейната уста звучеше като заповед.
-Няма нужда. - Поредната усмивка се разля върху лицето на Хоук, разкривайки белите му зъби. - Аз нося предостатъчно.
Първоначално жената го погледна недоверчиво, но след като видя раницата, окачена на седлото на Амбър кимна одобрително. Преметна крак върху черният си жребец и грациозно заязди напред.
-Между другото... - Гласът на Калеб се чу някъде из отзад. - Аз съм Калеб, Калеб Хоук.
Тъй като Ничи не реагира по какъвто и да е начин, младежът се зачуди дали въобще е чула името му. Въпреки това, мълчаливо продължи да язди зад нея.

Калеб се чувстваше някак сконфузено в компанията на Ничи. Сестрата на мрака яздеше уверено напред, без да издава и звук. Това натрапило се мълчание изнервяше мъжа и той реши да се обади.
-Така и не ми каза дали си Сестра на светлината? - В очите му заблещукаха искрици надежда, че този път ще получи по-задоволителен отговор. Върху лицето на магьосницата се разчете досада.
-Сестрите на светлината са фанатички. Съзнанието им е замъглено от вярата, че са единствените, които знаят истинския път към вечната светлина на Създателя. - Въпреки, че отговорът не го задоволи напълно поне имаше напредък - тя говореше.
-Но аз съм чувал... - Калеб се опита да възрази, но беше прекъснат.
-Да, знам какво си чувал. - Нотките на раздразнение си проличаха в думите й. - Повечето е лъжа.
-Значи не си Сестра на светлината? - Направи нов опит да научи малко повече за мистериозната му спътница.
-По-добре е... - Ничи извъртя глава към него, хвърляйки му студен поглед. - Да не знаеш каква съм. - С това и приключи малкият им разговор. Последваха няколко минути на мълчание като единственият шум, който се разнасяше бе този от копитата на конете. Бавно започваше да захладнява. Сестрата на мрака изостри сетивата си, тъй като минаваха в близост до Блатистите гори. Това място винаги я беше привличало по някакъв странен начин. Мрачно, пусто и страховита - отговаряше изцяло на настроението й. Конете изглеждаха привидно спокойни, което й подсказа, че вероятно няма сбързове в околността.
-Какво е това място? - Не можа да удържи любопитството си, Калеб. Ничи въздъхна тежко и отегчително. Въздишка, която можеше да се интерпретира като съжаление, че се съгласи да го вземе със себе си.
-Винаги ли задаваш толкова много въпроси? - Опита се да му се ядоса, но виждайки милата му детинска усмивка не успя.
-В повечето случаи. - Отвърна Кейл, кимайки самодоволно.
-Е избрал си грешната спътница. Не съм позната с това, да отговарям на безсмислени въпроси. - Така приключи поредният им опит за разговор. Всичко вървеше спокойно, когато изведнъж в далечината се чу рев на див звяр. Двамата почти едновременно опънаха юздите на конете, карайки ги да спрат.
-Какво... - Калеб опита да зададе поредния си въпрос, но Ничи го прекъсна, правейки му знак да замълчи. Слезе от черния си жребец и се огледа. Нещо се приближаваше към тях и определено не беше човек. Сестрата на мрака присви очи, опитвайки се да фокусира местещият се обект, но неуспешно. Присви заканително устни, вдигна дясната си ръка и се закани да прати мощна светкавица, пропита със Субстрактивна магия. В този момент почувства силна болка, мускулите й се свиха и тя се строполяса безпомощно на земята. Преди да изпадне в безсъзнание усети чувство на страх и слабост, мислейки си че е изгубила магическите си способности. Калеб се свлече до нея, проверявайки пулсът й. Успокои се, след като установи, че е жива. Изправи се и погледна към приближаващото същество. Способността му, му позволяваше да го фокусира и види съвсем ясно. За негова изненада не можеше да определи какво точно бе.
-Шадрин? - Дори той самия не знаеше на кого точно зададе този въпрос. В крайна сметка стигна до заключението, че си говори сам. Хвърли повторен поглед в същата посока, но създанието бе изчезнало. - Шадрин, който използва мантата на сбърз? - Каквото и да беше, Кейл бе сигурен в едно - щеше да се завърне. Вдигна безжизненото тяло на Ничи в ръце, премествайки го в близост до Амбър и Кошмар като заръча на кобилата си да я пази. Тя поклати интелигентно глава и наостри уши. Калеб приготви бойният си стаф и зачака в пълна готовност.

Ничи беше ключова част от бъдещето. Освен това скри единия от мечовете и щеше да отнеме много време да го търся. Докато тичах из пустошта, попаднах на някакви пресни останки. Това беше странно, но после забелязах следи. Когато ги видях, веднага ги разпознах, бяха от сбързове, които се бяха насочили към Ничи. Трябваше да ги настигна. Затичах се възможно най-бързо и скоро започнах да ги виждам. Използваха наметалата си, за да се сливат с околната среда. Щом ме усетиха, веднага ме нападнаха. Факта, че ги виждах, беше доста изненадващ за тях. Бяха доста и ми отнеха бая време да ги убия. Когато и последния беше на парчета, отново се засилих към Ничи.
Изглежда ме бяха усетили от голямо разстояние. Ничи, както очаквах, се пробва да направи магия и припадна, но този с нея си беше доста добре. Спрях в далечината и се скрих в едно речно корито. Тази река я нямаше от години, но пък ставаше идеално прикритие. Приближих се внимателно и прецених ситуацията. Война нямаше да ме остави да се приближа, а не можех да общувам в този момент с него. Още не бях модифицирал тялото за това. Ако събудех Ничи, тя щеше да усети кой съм. Спуснах се светкавично при нея. Конете се пробваха да направят нещо, но по една лапа и бяха в безсъзнание. Бързо докоснах Ничи по ръката с лапа и й дадох възможно най-много жизнена енергия. Не беше много, понеже бях прекъснат от война, но трябваше да е достатъчно да се свести скоро. Отскочих назад, за да избегна идващия удар. Трябваше да се бия с него. Светкавично скочих към него, но той се отдръпна в последния момент. Докато се биех с него, разпознах техниката му. Беше на войните от Бака Бан Мана. Интересно, щях да се позабавлявам, докато чакам Ничи да се събуди.
-Няма начин!-Извика мъжът, когато отбих меча му с лапа.
Ако приемаше, че съм диво животно, много грешеше. Бях свикнал с това тяло от доста време и докато пазех Ничи, често се разправях със сбързове и преследвачи на сърца. Но трябваше да призная, опонента ми беше много добър. След още една минута на обмяна на удари го ударих с опашка и той падна на земята. Веднага го натиснах с лапа, за да не мърда. В този момент Ничи се размърда.

Русокоската притвори очи. Отне й няколко минути преди да успее да фокусира заобикалящите я обекти. Чувстваше се странно. Артър забеляза, че жената се раздвижи, но вниманието му бързо беше привлечено от идващия към него удар. Калеб замахна с дървения си стаф, но единствено успя леко да го одраска по рамото. Господарят Рал отскочи няколко метра назад, вглеждайки се в очите на Ничи. Чувстваше познато присъствие, но не беше нейното. Нямаше начин, това беше Омиджис. Артър не можеше да повярва.
-Артър... - Гласът й бе тих. Едва сега Калеб забеляза, че Сестрата на мрака се е събудила.
-Ничи! - Развълнувано се провикна мъжа, но беше игнориран.
-Артър, нямам много време затова слушай внимателно... - Бившата морещица едва намираше сили. - Пазителят е намислил нещо голямо. - Сви дланите си в юмруци. Съпротивата от другата страна беше голяма. - Кани се да отвори пукнатина към отвъдния свят. - Направи кратка пауза. - Аз ще опитам да го забавя, но това няма да го спре... - Това бяха последните й думи. Калеб още не можеше да проумее какво ставаше и на кого по-точно говореше жената. Нима комуникираше със странното същество? Въпросите ставаха все повече и повече, а отговорите ги нямаше никакви. Очите на русокоската се отвориха повторно и този път наистина бе Ничи. Изглеждаше, че магията й се бе върнала, тъй като в момента, в който си пое дълбоко въздух от тялото й се развихриха светкавици във всички възможни посоки. Една от тях мина на сантиметри от младия боец. Миг по-късно Ничи се изправи с цялото си изящество. Избута русите си буйни коси назад и изтупа красивата си, черна рокля. Двубоят между странното същество и Калеб бе прекъснат.
-Ничи? - Опита за пореден път, Кейл. Жената не отвърна, но го погледна, усмихвайки се вяло с крайчето на устата си. След това погледът й се спря върху Артър.
-Интересно превъплъщение. - Думите й звучаха студено и надменно както обикновено. - Не мислиш ли, че е крайно време да се върнеш при Пазителя? Дочух, че му липсваш. - В отговор, съществото изръмжа ядосано. Върху лицето й се разля поредната самодоволна и злобна усмивка. Ничи смигна на Калеб, давайки му знак да се качи на коня си и потеглиха сякаш нищо не се бе случило. Чувството й за глад се бе усилило толкова, че се превръщаше в стържеща болка. Нямаше да издържи още дълго без да сложи някой друг залък в устата си. Конският тръст се превърна в галоп. Наближаваха Двореца на пророците. Артър също тръгна след тях, но се изгуби някъде в далечината. През цялото време Калеб яздеше зад жената без да задава въпроси. Това беше необичайно за него. Всъщност, мъжът се надяваше Ничи да му разкаже всичко с най-малките детайли веднага щом пристигнат в двореца или поне каквото беше останало от него.
-Невероятно... - Едвам успя да изговори, Калеб при разкрилата се гледка..
-Е, пристигнахме. Това е Двореца на пророците. - Ничи слезе от черния си жребец и с уверена крачка се запъти към портите. Вървеше така, сякаш се намираше в личната си крепост. Единствената мисъл, която се въртеше в главата й в този момент бе спътникът й да може да готви.

Пазителят беше намислил нещо? Това го знаех от много време и всичко се подреждаше на мястото си. Следвах ги известно време, но се отделих от тях, за да отида на специално място. След 10 минути стигнах до поляна подобна на онази, където срещнах Ничи. Отидох до центъра и активирах магическите символи. След това модифицирах тялото, за да мога да говоря. Сега можех да продължа със задачата ми. Отидох до огромния камък в единия край на поляната и извиках.
-Аз те призовавам. Ела Пазителю на отвъдния свят или те е страх?
Всичко около мен започна да се тресе и в центъра се появи мрачен облак. Не се чуваше говор, но разбирах всички перфектно.
-Така да бъде.-Казах аз.- Ще видим какво ще се случи.
Мъглата изчезна и отново бях сам. Погледнах небето.
-Ако искам да победя чудовище, трябва да стана чудовище.- Думите излязоха от устата ми без да осъзнавам.
Стана ми смешно, но нямах време за губене. Трябваше да се върна при Ничи. Тя беше ключова фигура от бъдещето.
Отне ми около час да стигна до останките от двореца. Когато ги намерих, видях че си хапват от сърната, която бях хвана по-рано. Щом ме видя, мъжът веднага стана и зае нападателна позиция. Погледнах го и казах.
-По-добре прибери оръжията или искаш да те накълцам.
-То говори!-Извика той.
-Защо не му кажеш да млъкне?-Попитах Ничи.- Преди да си е навлякъл неприятности.
След това се излегнах до един огромен камък.