Диалог между двама

И ето Ничи се намираше сред останките на Двореца на пророците. Мястото не се бе променило от когато беше жива. След като направи няколко крачи осъзна, че чувства присъствие. Щом се обърна видя Артър, който си летеше покрай нея като дух.
- Артър какво правиш тук?
Духът само я погледна и й се усмихна след това изчезна за миг и се появи до рамото й.
- Ами реших да тръгна с теб - каза той и отново се усмихна. - Сега след като всички върви по план, нямам друга работа. Пък и нека кажем, че имам известен интерес към теб. Отхвърли Пазителя и пак искаш да помогнеш в унищожението на света.
- Само това ли!- Възкликна тя.
- Хмм. Не сега немога да се покажа пред останалите. А с теб изглежда ще бъде забавно пътуване. И това което казах за мечовете се отнася и за мен. Мога да съм полезен, когато съм наоколо. Хайде нека бъден приятели или поне спътници - каза той леко и отново зарея из въздуха. - Ааа и само да вмъкна, само ти ме виждаш. За сега няма да се показвам на никой. ( )
Ничи го изгледа, чудейки се какво да каже

-Веднъж се подведох по думите на дядо ти и не знаеш колко страдание ми костваше това. - Ледено студено отсече тя. - Може да не съм първа подчинена на Пазителя, но не бих се обърнала срещу него, не отново. Нямаш се представа какво е наказанието за предателство... - Тонът й постепенно започна да се снижава.
-Но този път... - Започна Артър, но бе прекъснат от Сестрата на мрака.
-Виж, щом искаш остани, но пази тишина. - Студенината в гласът й се бе върнала. - Имам важна работа за вършене и не ми трябва допълнително разсейване. - Артър кимна безмълвно в знак на съгласие с поставените условия и примирено тръгна след Ничи. Дворецът на пророците наистина изглеждаше непроменен с изключение на няколко липсващи кули, срутени стени и купища прах. Русокоската се спря пред един мраморен олтар, поставяйки дланите си върху него. Затвори очи и се замисли. След миг върху лицето й се изписа почуда.
-Какво има? - Не се стърпя Артър и попита.
-Магията на Двореца е все още активна. Това ще рече, че времето тук тече много по-бавно от външния свят. Освен това всички магически стени и бариери са все още в сила. С други думи мястото е изпълнено с магия.
-Не е за вярване. - Недоумяващо възкликна момчето. -След цялото това време. - Ничи поклати глава. На нея също не й се вярваше.
-Щом всичко се е съхранило толкова време значи има надежда. - Развълнувано продума тя. Небрежно избута русите си коси назад и с бърза крачка се запъти на някъде. След няколко минути се озоваха в голяма стая с редица писания по стените. - Стаята на пророчествата! - Възкликна тя. Следващото нещо, което забеляза бе дребна и прегърбена женица, която бе коленичила пред централната стена, където винаги се изписваха най-новите и актуални пророчества. Младата магьосница се приближи до непозната, след което се изкашля престорено.
-Кой? Какво? - Измрънка под носа си, странницата. Изправи се мудно, обръщайки се към русокоската. Съзирайки Ничи, жената, която всъщност бе прегърбена старица на около 70-80 години пребледня. - Ничи? - Едвам се промъкна през устата й. - Наистина ли си ти? - Сестрата на мрака за миг се зачуди как бе разпозната толкова бързо, но осъзна, че Омиджис бе нейно пълно копие и хората, които са я познавали в миналото биха я разпознали и сега. Тя се загледа в лицето на старицата и съзря малък белег под формата на звезда до дясното й око.
-Сестра Пресила. - Думите й бяха пропити с надменност. Ничи се сети, за последния път когато бе видяла старицата в Двореца на пророците. Пресила бе 60 годишна Сестра на светлината, която имаше само една единствена цел - да служи на Създателя. - Изглежда годините не са били благосклонни към теб. - Не пропусна да се присмее русокоската. В отговор на подигравката, старицата просто сведе глава.
Какво търсиш тук, Ничи? - Плахо попита тя.
-Дойдох да видя последното пророчество, разбира се. - Мрачно отвърна тя и направи няколко крачки напред, обръщайки гръб на сестра Пресила. През цялото време, Артър стоеше в страни и безмълвно наблюдаваше ту помещението, ту двете жени. Сестрата на мрака огледа стената и рече да зачете пророчеството, но бе прекъсната.
-Ничи! - Силно извика Господарят Рал. - Зад теб! - Русокоската реагира светкавично бързо и с цялата си грация се обърна, избягвайки дакрата, с която старата жена бе посегнала да я намушка. Извади своята омагьосана дакра от ръкава на красивата си черна рокля и я заби право в сърцето на Пресила. Ярки светлини заблещукаха из помещението и само миг по-късно Сестрата на мрака бе абсорбирала хана на старата жена, която сега лежеше мъртва на студения под. Явно човек би направил всичко за да остане жив, дори това да означава да предаде Създателя, давайки клетва за служба пред Пазителя.
-Благодаря... - Прошепна с леко треперещ глас, Ничи. Младата магьосница осъзна, че ако не бе Артър едва ли щеше да избегне фаталното одраскване на дакрата.
-Казах ти, че съм на твоя страна. - Заяви младия мъж и се усмихна, придавайки си аура на важност. След като цялата тази суматоха отмина дойде време за пророчеството. Ничи застана пред стената и зачете с равен глас: "И когато настъпи второто пълнолуние тази, която първа предаде Пазителя ще се пробуди в тялото на белокосата странница само за да вземе копието и да донесе хаос на земята... И ще износи в утробата си дете толкова могъщо, че с неговото раждате ще се отвори пукнатина към Подземния свят". И Ничи, и Артър стояха онемели, невярвайки на прочетеното.
-Първата изменница... - Едвам проговори русокоската. - Това е сестра Лилиана.
-Белокосата странница... - Съвзе се и Артър. - Това е Елизабет. Изглежда, че не е била заразена с "червей", а нещо далеч по-страшно... - Двамата се спогледаха.
-Все още не разбирам защо Пазителят иска "Книгата на живота"... - Недоумяваше Ничи. - Възможно ли е да е след Орден? - Осъзнавайки какво е продумала изтръпна. - Имаш ли някаква идея какво е станало с "Книгата на преброените сенки"? - Тонът й бе станал сериозен, а в погледът й, макар и бегло се четеше притеснение.

- Книгата на преброените сенки не е истинска. Беше доказано от Ричард Рал, че съществува само за заблуда. Чрез нея можеш само да умреш, но не и да успееш да направиш нещо. А относно Орден и аз за това се страхувах преди време. Имах ужасяващи видения и се погрижих да невъзможно да се намерят кутиите. Само аз знам как - след това Артър се накара да се усмихне. - Единствените ключове за Орден сега са само два: Мечът на Истината и Копието, което търсеше. Лилиана няма да може да го стичне през щитовете, но брат ми и Скал могат.
В очите на Артър се четеше притеснение.
- Ничи имам още много неща, които мага да кажа и разкрия но трябва да знам нещо. Ако Лилиана се докопа да копието светът ще бъде онищожен. Искам да знам готова ли си да ми помогнеш да спрем Пазителя. Ако успее ще умреш, както всеки друг на този свят. Знам че неискаш отново да попаднеш в лапите му затова ще ти предложа зделка. Ако ми помогнеш мога да ти предложа вечен живот, мога да ти върна и старото тяло. Ще ми помогнеш ли?

Бяха минали почти два месеца, откакто Ничи припадна. Тогава се пробвах да й помогна, но нямаше ефект. Затова се пробвах да намаля силата на магията. Но за тази цел трябваше да си намеря някакво тяло. Нямаше как да е човешко в този пущинак. След няколко дена търсене бях намерил самотен вълк, който умираше. Щом настъпи неговия край, се възползвах от тялото и го обладах. Попромених го с магия, за да е по-полезно. Сега изглеждаше като митичен звяр. Над 1.50 висок, черна лъскава козина и огромни зъби и нокти. Беше си доста страховита гледка.
Отне ми доста време, но успях да начертая огромен магически кръг около останките от двореца. След това само чаках магията да отслабне до момента, в който щеше, да освободи Ничи. Е предполагах че ще е скоро. Беше изминал месец от първите признаци на отслабване. Сега бях на лов. Предполагах, че ще е гладна, когато се събуди. Изведнъж чух шум в един храст и нападнах. Успях да хвана някаква сърна. Аз не се нуждаех от много храна с това тяло. Бях го модифицирал по начин, който изискваше само няколко хапки за седмица. Захапах плячката и се насочих към руините на двореца.
Щом стигнах видях, че Ничи я няма. Оставих сърната и се насочих към нея. Ако беше толкова изтощена, колкото си мислех. Тя нямаше дори да може, да прави магии.