В търсене на истината...

Бяха изминали няколко седмици, а на мен ми се струваше че изобщо не се приближавам до мястото къде започна моята история, Танимура. След като напуснах групата дълго време се чудех на къде да се запътя и накрая реших че трябва да започна още от началото, а именно от моя роден град. И ето ме тук, след близо 2 седмици посредата на нищото или пък не. Беше вечер и в далечината видях множество светлинки да изникват една след друга, които се увеличаваха след всяка крачка която направеше верния ми кон. Докато накрая пред мене не се разкри един доста голям град. Разбрах че бях стигнал до мястото за където се бях запътил, Танимура. Макар и късно по улиците му още щъкаха голям брой хора, кои по работа, кои заради забавление. Това ми нява много спомени от моето детство, което бях прекарал тук, до денят в който не загуби родителите си. Но градът наистина се бе променил от както го бе напуснал, беше се разрастнал още повече и беше станал по-приветлив. Сега трябваше да си намери стая, затова се запъти към една страноприемница която му изглеждаше гостоприемна.

И днес отново се убедих, че външноста лъже. Вътре бе пълно с пияни мъже, които бяха готови та скочат и за най - малкото нещо на бой, момичета които проституираха за да имат какво да ядат и тази вечер и дори малки деца чакащи бащите си да свършат със забавленията си за да се приберат у тях си. Не това не беше Танимура която познавах, това беше нейна доста объркана версия. Проправих си път между мъжете към рецепцията като гледах да не ги бутна случайно, не исках неприятности. И тъкмо докато си го казвах, случайно бутнах един мъж, който веднага с групичката си беше готов да ми скочи.
- Не искам неприятности - казах им аз, но те започнаха да изкрават метални прътове, ножове, дебели сопи и още куп други оръжия - но май ще се налижи.
Изкарах меча си и зачаках първия клупак дръзнал да скочи към мен. А това бе именно този когото бях бутнал, един удар и той се строполи на земята. След него последваха още няколко заблудени мъже, които бяха дръзнали да ми се опълчат. Не исках да ги наранявам, но нямаше начин, трябваше да се добера до необходимата информация, а за целта трябваше днес да пренощувам някъде. Като видяха че няма смисъл да се бия, започнаха да си сядат по местата и да се правят, че нищо не е станало. Това беше добре, стига толкова жертви за днес. Приближих се до гостилничаря и му поисках стая. Той набързо изкара един ключ и ми го подаде, като каза че стаята е на втория етаж. Запътих се към стаята си веднага, защото бях много изморен от днешното препускане и малкото сбиване долу. Затова щом влязох веднага се изтърсих на легното и заспах.

Събудиха ме сутринните лъчи, които се радвах да видя защото това бе навалото на нов ден, а нов ден значи нови приключения. Полежах исвестно време на леглото замислен за това какво да напрвя днес първо и накрая скочих на крака. Запътих се към врата като за малко да забравя меча си, който бях подпрял на един шкаф снощи, върнах се преметнах го през рамо и излетях през вратата. Днес беше най-хубавият ми ден от както бях напуснал групичката, но винаги нещо можеше да се обърка. Заслизах бавно по стълбите надолу към първият етаж и се запътих към рецепцията.
- Ето - кзах аз като пуснах кесия с няколко златни монети в ръката на ханджията -надявам се да покрият щетите, които причиних вчера.
Дори не изчаках отговор, нямах време за губене, имаше толкова неща които трябваше да разбера

Първо исках да отида до къщата където бях отраснал. Тя се нанираше почти до морето, а пред нея се простираше голяма гора, къща мечта за момче като мен по онова време. Но когато стигнах до мястото къде трябваше да се намира старата ми къща, там нямаше нищо. Само стари изгнили подпори и дъски, разпилени по пода, камъни с различна големина се търкаляха по земята, само по едната основа и по малкото стена закрепена за нея, можеше да се познае, че тук някога е имало къща. Чух изхрущяване и се обърнах към мястото от където бях чул звука, докато в същото време изкарвах меча си. Пред мен стоеше старец със сиво-бяла стигаща малко след раменете му коса и долу-горе също толкова дълга брада. Той ми се усмихваше, сякаш бе срещнал отдавна загубен приятел. Той направи още една крачка към мен, а аз се приготвих да се защитавам в случай, че нещо се случеше.
- Спокойно Ерик, няма да те нараня - каза благо старецът, като направи още една крачка към мен.
- Откъде знаете името ми! - викнах му аз, като отстъпих крачка назад.
- Ела с мен и ще ти разкажа сичко което искаш да разбереш. - каза ми той този път бе за пристъпва към мен.
- Не и преди да сте ми казали кой сте! - викнах отново аз.
- Добре, добре - започна той - казвам се Хурин! - след това направи още една неочаквана крачка и добави - Аз съм твой дядо!

- Какво? - извиках аз. Аз нямам дядо, нито други живи роднини, това е лъжа - отвърнах аз и запристъпвах към стареца, готов за битка.
- Спокойно момче! - отвърна Хурин. Знам че не ти се вярва и мислиш че те лъжа, но това е самата истина. Аз съм твой дядо, но ти никога не си ме виждал защото преди живях в Западната Земя.
Но как беше възможно това и защо моите родители не са ми го казали? Какво правеше чак сега тук? Още толкова много въпроси изникнаха в главата ми.
- Имаш очите на Джордж и усмивката на Елена - каза изведнъж той и ме дари с топла усмивка.
- Добре да предположим, че наистина сте ми дядо, тогава защо не съм ви срещал никог и незнам абсолютно нищичко за вас?
- Аз така казах на вашите преди да замина, но това беше най-голямата ми грешка - отрони той и проплака - ако бях тука може би те още щяха да са живи - падна на колене стареца и се разрида още повече.
- И какво можеше да направи старец като теб за да ги спаси? - попитах го направо аз.
- Старец като мен? - каза той и се изправи, сега имаше наистина страшен вид - Старец като мен? - повтори той той по силно, а нещо започна да се уформя в раката му - Ето какво може да направи старец като мен! - каза той и метна огнената топка която бе образувал в ръката си към близката гора. От където минеше топката не оставаше нищо, само сажди и изгоряла зеня. Той не беше обикновен старец, той беше магьосник!

Гледах като вцепенен известно време, но после се опомних.
- Значи си магьосник? - извиках аз към стареца.
- Много време ти отне да го разбереш Ерик, но да аз съм магьосник! - отвърна той и отново ми се усмихна.
- Но аз нямам дарба, така ли? - попитах го аз.
- Не, но за сметка на това имаш други способности. Не си ли забелязал, че чуваш и виждаш по-добре от останалите или че си по-издражлив от тях? Или че можеш да стоиш с дни без сън? - попита дядо ми.
- Значи, заради това че ти си ми дядо имам тези способности? Хмм, а другите ме мислеха за луд като ги питах дали са чули нещо, нямаше как да са, нали нямаха като моите сетива. - казах аз и се усмихнах самодоволно.
- Да така е, но не трябва да се възгордяваш много от това! - скастри ме стареца.
- Знам, знам - отвърнах му аз - Искам да знам кой е уби родителите ми! Кой ги изгори живи! - промених изведнъж настроението си аз.
- Той вече не е сред живите - каза тихо дядо ми - щом го открих си плати за всичкото зло което направи!
- Значи е мъртав? - попитах аз с почуда - Е поне един проблем по-малко!
- Ерик ти имаш още един брат. - каза дядо ми.
- Какво?! - викнах аз - Имам друг брат? Не това не е възможно, имах само един брат и това бе Исилдур, а той умря заедно с родителите ми!
- Не - започна той - имаш и друг брат, но просто не го помниш, защото беше взет от баща ти още кати бебе. - проплака стареца - Вие бяхте близнаци и по това време имаше закон, всяка майка, която родеше близнаци единият от тях биваше взиман за да служи като войник в армията. И те избраха брат ти! - заплака неудържимо той.
- Значи наистина имам и друг брат. - казах аз слисан - Но защо не си направил нищо за да го спасиш? - гневът ми се забърна наново.
- Тогава бях страхливец, не посмях да им се опълча и затова родителите ти страдаха! - започна да се увладява той - И тогава те видях запоследно! След време се върнах, но тебе те нямаше, както и родителите ти. Опитах се да те намеря, но не успях. И един ден докато те търсих, разбрах че брат ти е още жив, но е в Морещерската кула в Ранг'Шада. А какво би могъл да направи един магьосник, срещу стотици морещици? - запита ме вече успокоен той.
- Един магьосник нищо - отвърнах му аз - но аз мога да направя много неща! - казах му аз и на лицето ми се появи усмивка.
- Не, не искам да изгубя и теб! - каза измъчено дядо ми.
- Няма да ме изгубиш дядо, това няма да стане! - казах му аз и го прегърнах - Но немога да стоя безучастно докато знам, че има шанс брат ми да е все още жив! Съжелявам но единствения начин по който можеш да ме накраш да остана е чрез магия!
- Не няма да го направя. - отвърна ми той и 'и на неговото лице се появи усмивка - Не искам да бъдеш страхливец като мен! Така че заминавай час по-скоро, но се пази много внимателно - каза той и също ме прегърна.
- Аз винаги се пазя! - изтрелях аз през гръб, докато вече тичах към коня ми. - Ще дам всичко от себе си за да го спася, обещавам - казах му аз докато се качвах на коня.
- Знам че ще го направиш - отвърна той, но аз вече бях потеглил.